She Speaks To The Dead

- Аз съм нейното спасение , нейният апостол , нейният Бог!
----
Блясък на кибритена клечка, меко изсъскване на целувката й със сеното ... Писък... Адам затвори очи. Обичаше я. Господи , колко обичаше тази неестествена , грешна жена! Пламъците свистяха около нея , танцувайки безмилостния си танц на унищожението, а тя крещеше , дори по-силно от мига , в който бе родила сина им. Молеше му се , плачеше , гърчеше се , а огънят ядеше красивото й тяло... Адам преглътна тежко. Трябваше да я обеси, да й пререже гърлото , да я събори от кулата на църквата , където обичаше да танцува грешницата. Или дори да я удави... Всичко би било милостиво в сравнение с ада , на който я бе обрекъл доброволно. Дали и той бе грешен ? Те казваха , че защитата на божието име не е жестокост, че нему бил отреден рая. Шепнеха , че огънят прочиствал плътта , а болката - душата. Съскаха обещания за светлина в мрака , който тя бе донесла - тя , дяволската блудница , най-сладкото нещо в живота му... Тя гореше.
-----
- Татко , тя говори с мъртвите, призовава духове, плете проклятие над нас. - Адам изхриптя над гроба на баща си. Пръстите му се впиваха в сухата пръст , а очите му бяха стъклени - отблякък от мъртва душа. Устата му се гърчеше. - Видях я , татко , с очите си - очите , които ти и мама ми дадохте , с тях я видях. Тя говори ли и с теб ? Трябва да я накажа , татко , трябва да я прочистя.. Гласовете ми шепнат , татко - шепнат да прогоня мръсната й душа в ада. Аз съм нейното спасение , нейният апостол , нейният Бог!
Адам вдигна глава над мрачното небе и стана бавно. Скоро щеше да стане вечер и тя отново щеше да призове своите мъртъвци - щеше да подеме своя танц на мрака , да се слее с призрачните си любовници , да пее псалми в прослава на Дявола. "Накажи я , Адам" - шепнеха те - "и твое ще бъде царството небесно." Защо я бе видял изобщо ? Защо не излязъл онази съдбоносна вечер ? Те шумоляха в главата му: черните им гласове , тежкият им тембър , подканящите слова. "Ти бе избран , ти си ръката на Господ , създадена да спре вещицата. Тя те кълне , плете черни магии над теб , изкушава те... Момчето , което роди , не е твое. То е синът на Сатаната , то е Анархистът. Убий и него , и грешната му майка , Адам. Тя говори с мъртвите , сношава се с призраци , призовава демони . Убий я!" Той изкрещя към смрачаващото се небе. Сълзи се стичаха по лицето му ... Но не сълзи от мъка , а сълзи от умопомрачение. Проклятията и ругатните му се сливаха със звъна на църковните камбани и помитаха тишината на малкото селско гробище като приливна вълна. Вой от отчаяние се откъсна от устните му , а вдървените пръсти се впиха в дървения кръст , който бе заел от местния свещенник. Да се моли , бе казал...
----
- Гласовете ми шепнат , татко - шепнат да прогоня мръсната й душа в ада.
----
Адам бе коленичил. Тихи вопли и стонове се откъсваха от устата му. Плачеше. Молеше се.
- Господи , тя говори с мъртвите. Видях я как се разхожда сред тях , облечена в бяло , по-красива от деня , в който се оженихме пред твоя олтар. Тя им шепнеше , а гарвани кацаха на рамото й.
Отново избухна в плач. Хапеше изпочупените си до кръв нокти , скимтеше и призоваваше Бог. Слънцето бе изгряло , а тя спеше, уморена от танци с трупове и целувки с духове. Лъчи обрамчваха прекрасната й червена коса , а бледото й лице бе толкова спокойна. Снощи бе толкова различна - една от тях - децата на нощта. Кой можеше да му помогне сега , когато собствената му съпруга говореше с мъртвите? Трябваше да се моли..
----
- Видях я , татко , с очите си - очите , които ти и мама ми дадохте , с тях я видях.
----
"Тя е дяволска курва , Адам."
- Не! Тя вярва в тебе , Боже!
"Тя призовава духове , изтръгва ги от Ада и ги пуска на свобода сред мирните вярващи."
- Не! Тя само говори с тях!
"Тя е хаос, Адам. Разруха. Грешница. Блудница!"
-Не! Тя е обладана! Помогни й , Боже!
"Тя роди Антихриста."
-Не! Тя е моя съпруга. Помогни й! Моля те... Помогни й!!!
"Тя се е клела на Дявола. Минала е под венчилото с него , дала е живот на сина му."
- Не!
"Накажи я , Адам! Само така ще й помогнеш."
Вопъл.
"Пречисти я! Тя не ти е вярна - влюбена е в мрака. Накажи я , пречисти я , изгори я!"
Мълчание.
----
"Ти бе избран , ти си ръката на Господ , създадена да спре вещицата!"
----
Бе толкова красива в деня на сватбата им. Бяла , светеща , усмихната. Адам се закле , че ще я обича вечно, че ще я пази с цената на всичко. Когато се роди първото им дете , той плачеше от щастие, неможещ да повярва на късмета си - прекрасна , обичлива съпруга и малко , здраво момченце. Дори и по време на раждането тя се усмихваше - тя винаги го правеше , дори и в най-трудните и болезнени моменти. Когато писъците от контракциите огласиха цялото село , усмивката се запази на лицето й. Адам не помнеше да е имало миг , в който тя да е плакала или да се е мръщила - дори и когато имаше проблем с нещо или някой , го казваше благо и кротко. Той винаги си мислеше , че му прилича на църковните стенописи , застинали в миг на неопетнена святост. Когато спеше , тя пак се усмихваше ...
----
- Татко , тя говори с мъртвите, призовава духове , плете проклятие над нас...
----
Трябваше да се моли... Само Господ можеше да му помогне.
Часовете се нижеха заедно с думите , които той изплакваше на своя бог. Тя не го видя , защото бе улисана прекалено много в работа и грижи по детето. Само Той го виждаше и чуваше - молитвата му се носеше тихо , но ясно и настойчиво - за нея би сторил всичко , само и само да си я върне. Знаеше , че ще му бъде отговорено и помогнато. Та нали в църквата ги учеха , че Той бди над всички и откликва на горещите желания на всяка душа.
Адам се молеше - часове, минути, секунди...

"Вярваш ли в мен?" - Гласът , ехото от много гласове , събрани в едно , който просъска в главата му , бе отговор на молитвите. Вече знаеше , че Бог е истински - съществува , милостив е , а тембърът му бе космически. Отговори му.
-Да , Господи.
"Тя е дяволска курва, Адам.
----
"Тя те кълне , плете черни магии над теб , изкушава те... '
----
Адам се събуди , облян в пот. Бе я сънувал прозрачна , разлагаща се , грозна. Косата й гореше като факла , а очите й бяха кухи , а от издутия й корем се раждаха изчадия. Очите му се впиваха в мрака , докато я диреше в леглото до себе си. Ръката му се плъзна по гладкия , студен чаршаф. Нямаше я. Когато излезе да я търси , не предполагаше , че ще я намери - просто надеждата на един изплашен човек за изгубената му любима. Стъпките му го водеха към мястото от съня му - гробището. Вятърът шумолеше под стъпките му, сякаш показваше вярната посока , а звездите му намигаха присмехулно. Намери я седнала на един надгобен камък , клатеща босите си крака и гледаща към небето. Усмихваше се и говореше. Около нея се бяха наредили в кръг дяволски изчадия - мъртъвците й шептяха нещо толкова тихо , че Адам дори и да искаше , нямаше как да чуе. Изведнъж звънкият й смях докосна ушите му и я видя прекрасна: бяла , феерична , протегнала ръце към небето. Прозрачни сенки се завъртяха около нея и приклекнаха послушно в нозете й, мъртъвците се приближиха до нея и я докоснаха. Тя им се усмихна и затанцува. Белият й шал се рееше около нея , а грациозните й движения осветяваха живите трупове. Гледаха я с обожание.
----
"Накажи я , Адам и твое ще бъде царството небесно."
----
Да се моли , бе казал ... Беше я наблюдавал всяка вечер , бе научил стъпките й , знаеше всеки момент къде е. Щеше да се моли и тази вечер на върха на църковната кула. Грешницата омърсяваше всичко , до което се докоснеше. Дори и божието проклятие не я плашеше. Танцуваше там горе , вихрейки се около своите светещи сенки , пеейки на духовете , които бе призовала. Белите й дрехи се носеха зад нея , в контраст с греха на душата й. Адам се изкачи тихо по стълбите , стиснал дървения кръст като оръжие , а сърцето му бе забавило своя ритъм. Сега или никога. Дали я мразеше ? Красивата му обична жена , слънцето на живота му, въплъщението на любовта. Мразеше я! Тя го бе предала , бе му изневерила с Дявола , бе се венчала за сенките. Щеше да я накаже! Да , да я накаже , да я пречисти , да я изпрати обезобразена в ада. Отвори вратата на кулата и първото нещо , което видя , беше ясните й очи. Усмихваше му се.
----
"Тя говори с мъртвите , сношава се с призраци , призовава демони . Убий я!"
---
Тя гореше. Косата й бе факла , кожата й въглен , а писъците й бяха замлъкнали. Вече не се усмихваше. Бе я наказал така , както искаше неговият бог. Адам изви устни с ирония. Грешницата си бе отишла , а с нея и мракът. Миризмата на изгоряла плът го подлудяваше. Църковната камбана пееше величествената си песен в негова чест.Светлина се процеждаше през здраво стиснатите му клепачи и той пристъпи към изхода. Бе спасил всички от проклятието.
Отвори вратата и го посрещна сивота.
Любимите мъртви на вещицата се влачеха към него , протегнали кокалести ръце и оголили челюсти в усмивка. Гласът в главата му се изхили победоносно. Адам не разбираше какво става. Та нали с нейната смърт всичката тази дяволска сган трябваше да си отиде? Бели сенки се рееха около него и той за миг почувства онзи студ , студът на осъзнатата грешка... Нима Бог го бе предал? Нима спасението не беше в изгарянето й?
- Господи... - помълви Адам и падна на колене. Трепереше.
"Осъзнаваш ли какво направи , бедни ми , глупав Адам? Унищожи това , което ни спираше и държеше на място. Изгори надеждата, а сега си погубен. И ти и всички."
Повече не чу гласът. Тя винаги казваше , че бог говори не в главата , а в сърцето и Адам осъзна , че там винаги е била обичта към нея. И вярата...
Мъртви ръце го обгърнаха , но той не се противи...
---
- Татко , тя говори с мъртвите...