Безсънни

Мислеха , че любовта е най-прекрасното нещо , което им се беше случвало. Мислеха го в началото. Когато започнаха трудностите , когато откриха , че любовта им ги е отритнала от Рая , продължиха да го мислят. Не спряха дори и когато вече не можеха да са заедно. Не можеха и да бъдат.
Беше паднал заради една жена. Наистина , може би беше най-изящното и перфектно създание , което Господ някога бе сътворил , но си оставаше жена. Не беше Ева , както и той не беше Адам. Ева се появи по-късно , години след като Тя отхвърли първия човек. Каза му , че мирише – той бе създаден от кал , а тя от огън. Така и не разбра защо трябва да му се подчинява. Адам не можеше да я обуздае и накрая я пусна. Поиска си Ева и Бог , готов да даде всичко на най-успешното си творение , му я даде. Ева бе създадена за да се подчинява и да служи на Адам и той беше доволен. А първата , истинската жена , бе наказана. Проклета да броди и да пада все по-ниско.
Тогава я видя – горда , прекрасна , все едно бе изкована от скала , а не от огън. Тя му каза , че се казва Лилит и това е името , което сама е създала за себе си. Това го заплени. Сърцето му за първи път потъмня и се изпълни със съмнение. Разбра , че е влюбен. Той , най-гордия от всички ангели , най-могъщия , се бе покорил на жената. Душата му потрепваше при всеки неин дъх.
Започна да воюва срещу Бог – срещу този , който бе прокълнал любимата му. Естествено всичко не се свеждаше само до жената , но той искаше да мисли така. Беше угодно на съвестта му , когато още я имаше. Колко много неща още изгуби освен нея... Искаше трон по-висок от божия. Искаше да му покаже , че това , което той е сътворил , може да се обърне , по-могъщо, срещу него. Копнееше да завладее целия свят и да го подчини в краката си. Още го искаше , но вече е късно. Преди беше възможно , но не успя. Провали се. Падна , изритан от върха , за да се строполи в бездната. Не болеше. Лилит беше с него и го нарече „летене надолу”. Обеща му да е винаги с него , докато той има нужда от нея. Създадоха свое царство, а техните деца им бяха подчинени. Той непрестанно водеше своята битка с Рая и никой не можеше да надделее. Тогава Лилит , прекрасната Лилит , предложи да измамят Ева. Войната му трябваше да стане по-лека , когато хората са сами на земята – щяха да ги подчинят на волята си и да се изсмеят в божието лице. Планът проработи, победата беше толкова близко и изведнъж , сякаш от нищото и без причина, Лилит изчезна и го остави сам. Думите й още звучаха като ехо в ушите му:
- Не можем да се издигнем. Всичко е една лъжа.
Така и не разбра защо тя си отиде. Бяха векове заедно , а за един миг , тя изчезна и никога не се върна. Търсеше я , издигаше се със зорницата , за да обходи небето и да я вика. Но тя така и не се върна. Хората се размножиха , запълниха всяко кътче на земята и вече и бог и той бяха безпомощни пред тях. Всичко зависеше от малките , жалки смъртни. Каква ирония.
Минаха хилядолетия и всичко вече сякаш загуби своя смисъл. Вече не му беше забавно да си играе с душите им , изпразнени от всякаква вяра. Управляваше своя Ад , но не му доставяше наслада. Започна да броди сред хората , уповаван от слабата надежда , че може да я срещне. Беше какво ли не – мина от могъщ крал до беден просяк. Или беше обратното? Беден крал и могъщ просяк... Тогава хората още се преструваха , че имат някаква вяра. Беше цар Ирод , а след години стана мъченик за христовата вяра. Той създаде инквизицията някога , пося в сърцето и атеизъм , забулен във фанатично християнство. Хората , отвратени от нея , спряха да вярват в бог и той го почувства като малка победа. Но не беше сладка , а ужасно самотна и горчива. Годините продължиха да текат и се озова пред механичния свят , в който нямаше място. Хората вече вярваха само в себе си и в това , което сами могат да направят. Донякъде се почувства горд , че божието творение се оказа по-силно и могъщо от самия си създадел. Но смисълът се беше загубил отдавна и безсънието , което бе обзело съществуването му, бе изпълнено с безкрайно бродене и лъжи. Вече се чудеше дали падението няма и втора , по силна фаза , когато я намери. Или тя го намери? Видя я в образа на обикновенна , леко застаряваща жена. Лицето бе различно , косата къса и черна , фигурата не-толкова изящна , но очите ... не можеше да забрави тези очи... Усмихна му се тъжно и го поведе към дома си. Живееше в обикновен двустаен апартамент , човешки до всеки малък фрагмент – дори си имаше и котка. Разговорът , който проведоха , бе толкова измислен , нереален и истински , че едва ли някога щеше да избледнее:
- Имаше ли смисъл ? – тъжно му се усмихна.
- Никога не е имало , нали? Защо си отиде?
- Исках да стана човек. Наистина се опитах. Облаците бяха прекалено тъмни , небето ужасно червено , а ти – толкова обсебен от себе си. Исках да умра.
- Още си жива. – понечи да я докосне , но се спря , несигурен дали няма да развали магията. Лилит изглеждаше толкова чуплива , сякаш направена от стъкло.
- Бях прокълната да бродя. Мислех си , че ще мога отново да дишам , че има много повече от това , което може да се види.
- Успя ли да заспиш?
- Никога. Както и никога не успях да умра. Скитах се из земята и се опитвах да намеря смисъла.
- Любовта ни беше красива...
- Хората са слепи пред красотата , мили...
- Ние не сме хора и никога не сме били.
- Аз бях – затвори очи и се отпусна. Красотата й отново бе започнала да си личи през напукания човешки вид. – Видя ме и се влюби , зърна властта и я пожела , опозна войната и никога не понечи да я прекратиш. И бог беше същия. Не осъзнахте , че сте намерили красота и сте слепи пред нея , неспособни да преборите копнежа. Вие сте хора.
- Ние сме безсмъртни.
- Не , ние просто не можем да умрем. Това е разликата между нас и хората.
Мълчаха дълго време и се гледаха. Очите й бяха толкова тъмни , обзети от неизмерима тъга. А смъртните ги мислеха за лошите. Беше осъзнал , че добро и зло няма , съществува само стъклото , през което ще ги погледнеш.
- Всичко е отенъци на сивото – сякаш му четеше мислите.
- Вече го знам.
- А какво още си научил?
- Че никога няма да се уморя да гледам. Не мога да затворя очите си.
- Просто те е страх от тъмното.
- Светлината е просто отръжение на мрака.
Стана и го прегърна. Отново приличаше на себе си и той отново се влюби. Прекараха нощта заедно , неспособни да преодолеят вековете на раздяла. Още се обичаха , да , но любовта не беше свещена , както някога мислеха. Някога падна заради нея и бе готов да го направи пак , ако имаше на къде още. Но може би бездната между тях бе прекалено дълбока , за да се преодолее.
На сутринта тя отиде на работа , а той остана да я чака. Лилит така и не се върна. Щеше да я търси и пак да я намери. Колкото и векове да му отнемеше – имаха цялото време на света. Нямаше смисъл , но човешката упоритост никога не се е водила от закони. Нямаше и една причина , защото дори любовта не е такава. Само знаеше , че когато е с нея , можеше да затвори очи и му стигаше. Знаеше , че скоро ще я намери и ще прекрачат заедно онези порти , които някога се затръшнаха зад тях. Щяха отново да са свободни и може би дори щяха да заспят. Отровата на вековете щеше да изчезне и нищо , дори и лъжите , нямаше да се повтори. Дори и тя знаеше , че са изгубени един без друг , защото човек сам не може да бъде човек.
Луцифер продължи да пада...