Небето се свива под отенъците на сивотата, които никой до сега не беше нарисувал. Жилки огън проблясват, разцепват нощта, сякаш слънцето бе положило погледа си над земята. Вятърът стене, контрастира на тишината, която бе обгърнала свят, в неговата цялост - тишината, прииждаща в помеждутъците от гърма. А ние, облени от трепет, страхуващи се от своята смъртност, стоим по-средата на този водовъртеж и се молим за утрото. Паднали на колене, обвити от дъжда, който още не съществува, шептим в несвързаност и отчаяние, в неспособност да приемем неизбежността.
Нека се молим!
Но на кой? Има ли бог, който да задържи тази стихия, имащ способността да ни спаси, като знае, че тази буря не е пред очите ни, а там където и той не може да проникне? Че стоим, пропаднали в себе си, плачещи за избавление от урагана, пронизващ сърцата ни? Ще ни спаси ли?
А небето се пъстри със злато, с пукот, със сълзи и ние знаем, че утре ще се срине в ямата на сюрреализма, защото ние, само ние, треперим от страх и ненаситност пред него.
~~~~~ В това чудо няма прилагателни^^
Tuesday, October 20, 2009
Subscribe to:
Posts (Atom)