Opiarium

А ние...

2009-10-20T10:59:00.000-07:00

Небето се свива под отенъците на сивотата, които никой до сега не беше нарисувал. Жилки огън проблясват, разцепват нощта, сякаш слънцето бе положило погледа си над земята. Вятърът стене, контрастира на тишината, която бе обгърнала свят, в неговата цялост - тишината, прииждаща в помеждутъците от гърма. А ние, облени от трепет, страхуващи се от своята смъртност, стоим по-средата на този водовъртеж и се молим за утрото. Паднали на колене, обвити от дъжда, който още не съществува, шептим в несвързаност и отчаяние, в неспособност да приемем неизбежното.
Нека се молим!
Но на кой? Има ли бог, който да задържи тази стихия, имащ способността да ни спаси, като знае, че тази буря не е пред очите ни, а там където и той не може да проникне? Че стоим, пропаднали в себе си, плачещи за избавление от урагана, пронизващ сърцата ни? Ще ни спаси ли?
А небето се пъстри със златно, с пукот, със сълзи и ние знаем, че утре ще се срине в ямата на сюрреализма, защото ние, само ние, треперим от страх и ненаситност пред него.

~~~~~ В това чудо няма прилагателни^^

За добрите и лошите страни на дишането

2009-08-31T14:14:00.000-07:00

- Хър - хър.
"Топло... Не мога да дишам..."
- Хър - хър.
Повърхността се нагорещяваше. Вентилаторчетата прегряваха в опита си да изтласкат въздух, но уви, той се връщаше обратно - все по-горещ и все по-използван.
- Хър - хър.
"Ставай от леглото, ма! Задушаваш ме!"
Бореше се с възглавниците.
- Хър - хър.
Тя продължи да се излежава. Дори не осъзнаваше какво му причинява. Ядеше върху него, удряше го, а миналата седмица даже го трясна с все сила. Още усещаше болка по леко начупените си краища. Беше зла.
"Помощ..."
- Хър - хър.
Започна да му причернява. Въздухопроводът му бе запушен с ужасната розова възглавница. Чувстваше се, все едно е болен от ужасен, искрящ, цветен синузит. Дори би се гърчил, ако не беше обездвижен от блъскащите й с все сила ръце. Ставаше му все по-горещо, не можеше да мисли, а светът замря в безжизнените му очи.
Едно последно, геройско "хъъъър" и той се срути. Припадна, за миг се пренесе във вечните ловни полета. Тая наистина беше зла.

- Мамооооо, мамооооо! - пищеше полуразревано момиче. - Лаптопът ми умря.

Късно вечерта, когато всички (и особено ТЯ) си бяха легнали, той примигна. Отвори документ и започна да си диктува:
"За добрите и лошите страни на дишането."

****

Душенето идва след затръшването. Още след като науча следващата тема :Р

За изгрева и затръшването

2009-08-31T14:12:00.000-07:00

Слънцето изгря над градинката и обагри върховете на дърветата в червено. Готин нюанс, а? Авторката на това излияние щеше да се почувства много по-добре, ако задачата й не включваше клишета. Задъвка молива си и се загледа тъжно в изгрева. Защо изобщо трябваше да стане рано? Защо изобщо гризеше молив при положение, че си изтъркваше клавиатурата под косите лъчи на изгряващото слънце? Тракаше сънливо, загледана в красивите огнени нюанси, които се разпръскваха по небето и бяха о, толкова романтични и ежедневни. Тъжно, нали? Прозина се, затвори лаптопа с трясък и реши да се прибере и да спи, докато денят започваше за всичко друго около нея. Преди да се унесе в сънища за прекрасния изгрев, който току що бе видяла, щеше да постне описанието му в някакъв форум, с надеждата, че някой оптимист ще я нарече идиот. Думичката "идиот" определено се вписваше в изяществото на ранното утро. Обърна се. Лъчите превърнаха гърба й в трептящо оранжево, докато вървеше към дома си. О, да... изгревът определено беше красив и клиширан.

*******

Това е първата кратка част от несвързаните приключения на лаптопа. Тъй като е само пролог действието не е особено насочено към него, но... beware his wrath!

Безсънни

2009-07-02T12:11:00.000-07:00

Мислеха , че любовта е най-прекрасното нещо , което им се беше случвало. Мислеха го в началото. Когато започнаха трудностите , когато откриха , че любовта им ги е отритнала от Рая , продължиха да го мислят. Не спряха дори и когато вече не можеха да са заедно. Не можеха и да бъдат.
Беше паднал заради една жена. Наистина , може би беше най-изящното и перфектно създание , което Господ някога бе сътворил , но си оставаше жена. Не беше Ева , както и той не беше Адам. Ева се появи по-късно , години след като Тя отхвърли първия човек. Каза му , че мирише – той бе създаден от кал , а тя от огън. Така и не разбра защо трябва да му се подчинява. Адам не можеше да я обуздае и накрая я пусна. Поиска си Ева и Бог , готов да даде всичко на най-успешното си творение , му я даде. Ева бе създадена за да се подчинява и да служи на Адам и той беше доволен. А първата , истинската жена , бе наказана. Проклета да броди и да пада все по-ниско.
Тогава я видя – горда , прекрасна , все едно бе изкована от скала , а не от огън. Тя му каза , че се казва Лилит и това е името , което сама е създала за себе си. Това го заплени. Сърцето му за първи път потъмня и се изпълни със съмнение. Разбра , че е влюбен. Той , най-гордия от всички ангели , най-могъщия , се бе покорил на жената. Душата му потрепваше при всеки неин дъх.
Започна да воюва срещу Бог – срещу този , който бе прокълнал любимата му. Естествено всичко не се свеждаше само до жената , но той искаше да мисли така. Беше угодно на съвестта му , когато още я имаше. Колко много неща още изгуби освен нея... Искаше трон по-висок от божия. Искаше да му покаже , че това , което той е сътворил , може да се обърне , по-могъщо, срещу него. Копнееше да завладее целия свят и да го подчини в краката си. Още го искаше , но вече е късно. Преди беше възможно , но не успя. Провали се. Падна , изритан от върха , за да се строполи в бездната. Не болеше. Лилит беше с него и го нарече „летене надолу”. Обеща му да е винаги с него , докато той има нужда от нея. Създадоха свое царство, а техните деца им бяха подчинени. Той непрестанно водеше своята битка с Рая и никой не можеше да надделее. Тогава Лилит , прекрасната Лилит , предложи да измамят Ева. Войната му трябваше да стане по-лека , когато хората са сами на земята – щяха да ги подчинят на волята си и да се изсмеят в божието лице. Планът проработи, победата беше толкова близко и изведнъж , сякаш от нищото и без причина, Лилит изчезна и го остави сам. Думите й още звучаха като ехо в ушите му:
- Не можем да се издигнем. Всичко е една лъжа.
Така и не разбра защо тя си отиде. Бяха векове заедно , а за един миг , тя изчезна и никога не се върна. Търсеше я , издигаше се със зорницата , за да обходи небето и да я вика. Но тя така и не се върна. Хората се размножиха , запълниха всяко кътче на земята и вече и бог и той бяха безпомощни пред тях. Всичко зависеше от малките , жалки смъртни. Каква ирония.
Минаха хилядолетия и всичко вече сякаш загуби своя смисъл. Вече не му беше забавно да си играе с душите им , изпразнени от всякаква вяра. Управляваше своя Ад , но не му доставяше наслада. Започна да броди сред хората , уповаван от слабата надежда , че може да я срещне. Беше какво ли не – мина от могъщ крал до беден просяк. Или беше обратното? Беден крал и могъщ просяк... Тогава хората още се преструваха , че имат някаква вяра. Беше цар Ирод , а след години стана мъченик за христовата вяра. Той създаде инквизицията някога , пося в сърцето и атеизъм , забулен във фанатично християнство. Хората , отвратени от нея , спряха да вярват в бог и той го почувства като малка победа. Но не беше сладка , а ужасно самотна и горчива. Годините продължиха да текат и се озова пред механичния свят , в който нямаше място. Хората вече вярваха само в себе си и в това , което сами могат да направят. Донякъде се почувства горд , че божието творение се оказа по-силно и могъщо от самия си създадел. Но смисълът се беше загубил отдавна и безсънието , което бе обзело съществуването му, бе изпълнено с безкрайно бродене и лъжи. Вече се чудеше дали падението няма и втора , по силна фаза , когато я намери. Или тя го намери? Видя я в образа на обикновенна , леко застаряваща жена. Лицето бе различно , косата къса и черна , фигурата не-толкова изящна , но очите ... не можеше да забрави тези очи... Усмихна му се тъжно и го поведе към дома си. Живееше в обикновен двустаен апартамент , човешки до всеки малък фрагмент – дори си имаше и котка. Разговорът , който проведоха , бе толкова измислен , нереален и истински , че едва ли някога щеше да избледнее:
- Имаше ли смисъл ? – тъжно му се усмихна.
- Никога не е имало , нали? Защо си отиде?
- Исках да стана човек. Наистина се опитах. Облаците бяха прекалено тъмни , небето ужасно червено , а ти – толкова обсебен от себе си. Исках да умра.
- Още си жива. – понечи да я докосне , но се спря , несигурен дали няма да развали магията. Лилит изглеждаше толкова чуплива , сякаш направена от стъкло.
- Бях прокълната да бродя. Мислех си , че ще мога отново да дишам , че има много повече от това , което може да се види.
- Успя ли да заспиш?
- Никога. Както и никога не успях да умра. Скитах се из земята и се опитвах да намеря смисъла.
- Любовта ни беше красива...
- Хората са слепи пред красотата , мили...
- Ние не сме хора и никога не сме били.
- Аз бях – затвори очи и се отпусна. Красотата й отново бе започнала да си личи през напукания човешки вид. – Видя ме и се влюби , зърна властта и я пожела , опозна войната и никога не понечи да я прекратиш. И бог беше същия. Не осъзнахте , че сте намерили красота и сте слепи пред нея , неспособни да преборите копнежа. Вие сте хора.
- Ние сме безсмъртни.
- Не , ние просто не можем да умрем. Това е разликата между нас и хората.
Мълчаха дълго време и се гледаха. Очите й бяха толкова тъмни , обзети от неизмерима тъга. А смъртните ги мислеха за лошите. Беше осъзнал , че добро и зло няма , съществува само стъклото , през което ще ги погледнеш.
- Всичко е отенъци на сивото – сякаш му четеше мислите.
- Вече го знам.
- А какво още си научил?
- Че никога няма да се уморя да гледам. Не мога да затворя очите си.
- Просто те е страх от тъмното.
- Светлината е просто отръжение на мрака.
Стана и го прегърна. Отново приличаше на себе си и той отново се влюби. Прекараха нощта заедно , неспособни да преодолеят вековете на раздяла. Още се обичаха , да , но любовта не беше свещена , както някога мислеха. Някога падна заради нея и бе готов да го направи пак , ако имаше на къде още. Но може би бездната между тях бе прекалено дълбока , за да се преодолее.
На сутринта тя отиде на работа , а той остана да я чака. Лилит така и не се върна. Щеше да я търси и пак да я намери. Колкото и векове да му отнемеше – имаха цялото време на света. Нямаше смисъл , но човешката упоритост никога не се е водила от закони. Нямаше и една причина , защото дори любовта не е такава. Само знаеше , че когато е с нея , можеше да затвори очи и му стигаше. Знаеше , че скоро ще я намери и ще прекрачат заедно онези порти , които някога се затръшнаха зад тях. Щяха отново да са свободни и може би дори щяха да заспят. Отровата на вековете щеше да изчезне и нищо , дори и лъжите , нямаше да се повтори. Дори и тя знаеше , че са изгубени един без друг , защото човек сам не може да бъде човек.
Луцифер продължи да пада...

- Да полетим!

2009-02-04T13:04:00.000-08:00

- Да полетим! Да полетим!
Вратата се затръшна.
- Да докоснем звездите!
Прозорците хлопнаха.
И се отвори земята...

- Да полетим!
Какво е полет ? Момичето сведе глава. Не искаше да чувства. Светът я бе отритнал и болеше. Можеше да мрази. Какво ли разбираха всички те изобщо? Усмихна се. Щеше да разпери крилата си някой ден , да полети до звездите. Щеше да докосне безкрая и да се слее със вятъра. Дали ? Още болеше. Винаги , винаги , когато светът разцъфтяваше и се обгръщаше с прелест , нещо се откъсваше от нея. Ако можеше да полети , щеше да е различно. Качваше стълбите и си мислеше за всчико , което бе загубила и за това , което нямаше да намери. И как болеше! Удавените надежди , сританите мечти , лъчите светлина през процепа на вратата , миг преди тя да бъде затръшната. И запалката останала без газ. Една метафора ? Или просто разширено сравнение на живота й. Качваше стъпалата бавно , почти се влачеше.

- Да полетим!
Шепнеше гласът.
- Да отворим прозореца!
Гласът никога не млъкваше.

- Да полетим!
Стигна до покрива. Сръпалата и бяха набити с прах и мръсотия , но небето щеше да ги изчисти. Луната се усмихваше. Можеше ли полетът да я изпълни с адреналин , за да забрави болката. Имаше ли достатъчно барут в небето , за да си направи кибритче. Гласът повтаряше и повратяше едни и същи думи , думите , които бе чула , тези , които искаше , но нямаше и тези ... тези , които боляха най-много.

- Да полетим!
Скочи.
Миг свобода.

Кратко диалогче , сътворено за една домашна (:

2009-01-23T07:19:00.000-08:00

- Не е ли красиво ? - попита тя...
- Ако намираш за красиво нещо , което скоро ще изтлее...
Прегърнаха се.
- Какво обичаш най-много в мен?
- Вселената.
- Аз съм вселената за теб ?
- Не , ти си част от вселената.
- Защо ?
- Защото вселената не тлее.
Целуна я и тя забрави всичко.

Дано на Джул и свърши работа (=

Просто един диалог...

2008-12-27T14:19:00.001-08:00

- Защо огън ? Нали произлизаме от земята , нали Бог ни е създал от кал ?
- Ние сме свободни... Как би си представила , ако носихме оковите на пръстта?

- Да, но огънят е толкова ... безформен.. безграничен..
- А какво трябваше да сме? Симетрични до болка , еднакви , безцветни?

- И все пак... Защо точно огън? Никога , ама никога го няма навсякъде около теб.
- Не би ли се задушила , ако се виждаше навсякъде около себе си?

- А защо не вода ? Тя е също толкова свободна , циркулира в телата ни , в цялата природа.
- Виждала ли си слънцето? Водата се изпарява постоянно , но то никога не спира да гори.

- Водата е многолика , докато огънят просто ...грее.
- Ти били се гордяла , ако беше изплетена от лицемерие и родена с маска вместо лице?

- Но тя е толкова многоцветна! Защо ни е само червено , докато можем да бъдем зелени , сини , сиви , прозрачни , бистри ?
- Кръвта е червена.

- А защо не въздух? И той е свободен - волен , прозрачен , обгръщащ всичко.
- Без субстанция , без обвивка , празен в своята обемност.

- Огънят боли!
- А не е ли най-голямото проклятие най-голямата милостиня , която можеш да получиш?

-Хм...
- Огънят е страст.

Той запали цигара и погледна замисленото й лице. Кибритената клечка проблясна в тъмнината и за миг тя се вгледа - отражението преобрази очите й. Усмихна се.

Behind the glass , through the smoke

2008-12-26T06:12:00.000-08:00

FanFiction

Title: Behind the glass, through the smoke
Genre: Drama , Romance , Smut , PWP , kinda AU
Pairings: SasuNaru , ItaNaru
Warnings: NC-17 ~ lemon , voyeurism

Behind the glass , through the smoke

Lips trying desperately to inhale more and more of the drug... Fingers trailing leisurely strokes along the length of the glass doors... Eyes fixed throught the smoke to some other dimension - another room behind the glass... Visions of bodies entangled under the passion of the pale moonlight... Kisses , caresses , sweet words of nothing , whispered , screamed ... purred. Cries for release , for more , for peak.. Pleas of everything ... Sweat , that never had the chance of cooling. Another dream of two bodies glistening with lust - flesh on flesh , lips on skin , hands roaming everywhere. It was so sweet , so unimaginary godlike - the pure passion in those clouded eyes... Fantasy of fusing with the other , of melting , of becoming nothing... Was it all the magic of the smoke ? Or was it real ?

As dizzy as his mind was , Itachi still was in awe of the beauty before him.. The air was smelling of desire and weed... He exhaled another puff of smoke which heated the glass and for a moment , only for a moment , fogged the scene before him. He trailed his fingers to clean it. He was desperate to see his brother and his lover lost in the art of their lovemaking. It really was an art - those soft curves of Naruto's body , painted with saliva and semen , Sasuke's arched back as he pierced the blond boy , wanting everything that the sex could give him. He didn't know what was stopping him to join them , why he feared and anticipated their betrayal... It happened every time the two got drunk - they would go to a club for the night , then they'd come home angry and pissed off , shouting and cursing at each other and then his most pitiful desire would come true... He knew that the drinking and the argument were all a pose now , but who was he to judge them for wanting to be lesser sinners?

Angry voices made him wake from his slumber - he had waited the whole night for his blond lover to come back from his usual night at the local bar. He sat on the coach , massaging the cramp on his neck and listened to the voice of his brother. Sasuke was shouting , rage clearly recognized in his tember. Itachi stood, ready to stop the quarrel , but something made him hold back. He just went to the door and opened an inch of it. Holding his breath in , the older Uchiha peeked in through the crack of light. There they stood - faces red , mouths open, mesmerized in a heated argument with each other. Both were obviously drunk - Naruto was leaning on the wall , looking cloudedly at the other , standing in front of him.

"Oh , God! Stop that , Sasuke! I'm really sick of your attitude!"

"Do you know what I am sick of? Do you?" The look in those abyss shaped eyes was to die for. Just for once, they showed so many emotions , that Itachi hadn't seen since the death of their parents. Rage , hurt ... longing? Love? Was it really longing and love or only lust? Itachi didn't dare to exhale , wondering what will come next between them.

"I'm sick of your lovey-dovey shit with my brother? Why , Naruto? Just tell me why?"

"Tell you what, you bastard?" He slammed his fist on the wall and gazed piercingly at the other. "Tell you what? Why do you even care who I am sleeping with , anyway? You rejected me , remember?"

"What if I did? Did the whole 'love you' crap stop you from running to my brother and fucking him?" Sasuke moved closer to the blond and lowered down his voice to a whisper. - "Were you proud of it? How did it feel to fuck my aniki the day after you confessed your undying love to me?"

"It was wonderful!" Naruto shouted back. Tears were forming in his eyes , but he was too proud to let them flow free. "It was the only right thing I have ever done in my life - replacing you with someone who cares and who loves me!"

"Oh , really? Do you close your eyes, pretending it is me , when he pounds you to oblivion?" He licked the blonde's ear. "Do you scream my name when you come?" Sasuke bit down hard. "Do you imagine it is me , when he's kissing you?" His tongue traveled down to his neck , leaving glistening trail of saliva.

"Get off of me! Get away!" Naruto could only whimper , lost in his battle to cool down. He was trying hard not to moan , not to grab a handful of that beautiful black hair and bring that face up to his lips. He was trembling with the effort to stand still...

"You can't resist me. You are longing for me." Sasuke started sucking on his neck , biting the tender flesh , feeling the skin with his lips.

"Stop it , Sasuke! What kind of а sick joke is that? Are you trying to seduce your own brother's boyfriend?"

"What if I am? Will you resist me , Naruto?" That name was said with so much emotion , dripping with lust , hatred , love and greed. It was almost purred - if а purr can be so stinging. The blond said nothing , shoving him away. Itachi watched , as if in а trance , how his brother fell onto the floor , his eyes changing for a moment to red.

"You can't have me now , Sasuke! What are you so jealous of?" He watched him stand up, nearing him slowly and then leaning to his ear. Naruto pressed himself close to the wall , realizing that there's no escape from the furious boy in front of him.

"I'm jealous of you , idiot. I want you. I simply want to ruin your so-called happiness , I want to own you , to feel you , to fuck you.."

"But never love me , right? Forget it , get out of my house and never , never come here again."

Sasuke didn't say anything. He just crushed the blond with his weight , feverishly seeking his lips , claiming them hard - biting , sucking and looking for entrance. When he finally found it , he dominated Naruto with his tongue , making him whimper and melt. He wasn't tender - Itachi knew that Sasuke would never show that side of him , he would never tell the blond for the love that was shining in his eyes at that moment. Naruto wasn't going to hear the words of obsession , admiration and want , that Itachi was clearly seeing. He couldn't bring himself to stop them - his only need was to watch them , to prey on their lust and to imagine visions of his own cracked happiness with the blond. He was entranced by the longing look of Naruto , of the way his arms snugged under his brother's shirt, the sound of nails eating at pale flesh. Sasuke was nipping at the other's neck , sucking and lapping at the flesh , lost in the feeling of Naruto's skin, mesmerized by the sound of the helpless moans that exited that sweet mouth in extasy.

"Sa-Sasuke, stop! Please..."

He just shoved him to the wall again , ripping his shirt off and grabbing at that soft flesh with hands , ready to absorb everything there. He pinched , caressed , scratched at , loved every inch of that tanned , beautiful , naked skin. His lips roamed over it , licking everything that was in his way and when Naruto's legs gave away , he lowered him on the floor , gentler than before. He smiled - a sad little smile , before lust overtook his features again and he lapped at one perk , pink nipple , getting the response he wanted - strangled moan and desperate inhale of cold air. He already knew that Naruto was lost - his whole existence was ruled by the desire he felt. Desire for the only man he had ever loved and failed to replace. Tanned hands embraced Sasuke , giving him the permission to go further , to own the blonde , to have him in a way Itachi never had. The raven's fingers trailed to his pants , getting under his boxers , touching the thing he craved for in all those sleepless nights. He squeezed Naruto's member , freeing it from its clothed jail. With his other hand he quickly , so quickly removed those offending , orange pants and the blonde never understood fully that he was bare like the day he was born. Itachi could see how lost his little lover was , how intoxicated by desire and lust. Words were forming on his lips , a name that he dreaded to hear.

"Sasuke!"

The boy , whose name was so breathlessly spoken , only smirked and his eyes clouded with lust even more , if possible. He started licking his own fingers sensually , locking а fevered gaze with Naruto. His digits slowly popped in and out of that mouth , glittering and promising more. Still looking at the helpless boy under him , he lowered down , tracing slick finger at the blond's entrance. In the moment he probed into it , his head slid down , engulfing the other's throbbing member. Naruto screamed in the moment he was penetrated - sweet sound of pleasure. Sasuke sucked harder , wanting nothing more , but to hear that again. Scream , moan , breathlessness , whimper. His blond was entangled in a blissful swirl of desire that only Sasuke could bring him to. He never hesitated when the younger Uchiha made him soak his member , never ever blinked in resistance , when the other embraced him and slid into him. His face showed nothing but pure passion , Sasuke owned him - gracious movement above him. He even screamed for more. And he got it - Itachi watched in awe as his brother pulled in and out at enormous speed , slamming loudly and sucking Naruto's neck , leaving hickeys on his way. He got drunk at the scene of his two most precious beings lost in their art of passion and need to be with each other.
He never understood when his hand was in his own pants , stroking his member , trying to catch up with their pace - he only truly realized it when his whimper of release matched with Naruto's scream. His brother whispered the blonde's name , before he, too, came in him , love never leaving his unguarded eyes. Itachi knew at that moment that he could never separate them , nor could he stand in their way. He could only watch them as they whispered in each other's ear breathless words of longing.

He saw them now almost every night and he didn't mind. They were growing bolder every time they were with each other , playing their dangerous game of lust. They never spoke about it , but they knew that he was watching them. They would come quietly and he , ready for another show of entangled bodies , would light up some weed , getting lost in the smoke and masturbating on the sight of their passion. And then , after Sasuke leaved as quietly as before , passing him without a notice even , Naruto would come to him , smiling and making him own his body too - as if he was guilty of leaving him out , of betraying him so shamelessly But nevertheless he did it willingly , without hesitation. He sometimes thought that his lust was equal to his brother's , but the feeling wasn't the same. He would fuck the blond to exhaustion , leaving him in a blacked out state of oblivion and in the morning they would pretend that Sasuke never came. That the illusionary relationship they created was real and ...they really loved each other - it was just that Naruto longed for his brother too.
Never , never did Itachi think , if the blond was really happy with all that - if he maybe felt used and dominated. And how could he? There was always passion in his voice , when he screamed both of their names , even when he called sometimes Itachi or Sasuke to the other brother. Then they would bite him hard , marking him as their property and he never would resisted.
They were happy in their false bliss of debauchery , right? It was just the world they created behind the glass and through the smoke...

Херменевтика на Апокалипсиса - част 1

2008-12-13T04:00:00.000-08:00

Херменевтика на апокалипсиса
част 1

Всички искаха да грабнат светлината , да я попият с ноктите си , да разкъсат нежната и обвивка и да изпият кръвта й. Целият свят бе прегърнал култа към лъчите , алчно трепнещ в отчаян екстаз на мълчание. Философия на масите - група хора деградираща отделния индивид. Макар селяците с вили вече да не съществуваха , човешката популация обгърна принципа на безредието , готова да командва собствения си живот. Отделни донкихотовци , мечтаещи за щастлив край , кръстосваха разбития механизъм на социокултурната еволюция , готови да сграбчат възможността да се преборят с поредната вятърна мелница. Но и те вече не бяха като едно време – красивият романтизъм на чистата човешка душа отдавна бе иззет на търг от безскрупулната политика на тълпата. В рамките на няма и 50 години човекът бе потъпкан , продал душата си на стадото , а този нов култ към светлината помири християни с мисюлмани , протестанти с католици , израелци с палестинци и като цяло направи невъзможното – общочовешко обединение , за което толкова отчаяни идиоти бяха мечтали. Днес вече всеки беше дете на света... Ха! Хората се молеха на всеки кръгъл час , безмълвно извили тела към небето , гледайки право в слънцето , нетрепващи като мраморни статуи.
Като изключим общото умопомрачение , човечеството бе постигнало 2 излючително важни неща – бе спряло да се развива и най-после панелите за слънчева енергия се бяха разпространили , поглъщайки по пътя си старото електричество. Още се опитваха да изобретят автомобили , които се захранват със светлина , но за нещастие , учените бяха прекъснали всякаква мозъчна дейност , вперили вече увредените си очи в слънцето.

- Каква идилия! - просъска Луната , вече толкова бясна , че се бе персонифицирала в човекоподобно създание. Впери изпепеляващ поглед в Слънцето , но искрите извиращи от очите й , не спомогнаха с нищо за изпепеляването му. Напротив – той грейна още по-силно , черпейки сила от гнева й и обожанието на хората.
- Хей , аз нямам вина – нацупи се Слънцето , вече приело образът на симпатичен младеж – аз дори не искам да изглеждам така.
Не че нямаше да се съгласи , при положение , че е прав. Но все пак бе бясна. Онзи самозван пророк на новата вяра я бе нарекъл жалко подобие на огледало. Нея! Луната , която преди бе муза на поетите , икона за влюбените , възпявана в долнопробни разкази на ужасите и предълги оди на романтизма , сега бе наричана с такива епитети. Вярно , наистина беше оригинален и ако не беше толкова бясна , щеше да го оцени подобаващо , но да проповядват , че не би съществувала без онази празноглава светулка , бе наистина прекалено. Идваше й да се фръцне , но отдавна вече не беше петнадесетгодишната лигла от преди милиарди години.
- Знаеш ли какво , миличък , омръзна ми цялата тази захаросана история.
Е , няма да ги търпиш дълго , спокойно – усмихна се той и и подаде ръка , за да се преместят на друг астероид. Луната изхъмка , гледайки въпросително към изкрящия си приятел. Виновна усмивка се разля бавно по лицето му , изкривявайки иначе красивите черти дадени му от хората. След серия от провлачвания и „значи“-та , Слънцето я побутна със сериозен жест да седне върху космическия камък.
- Хммм... Нали знаеш , че скоро ще има затъмнение ? Е , след 15 дена има голям шанс да настъпи края на земния свят , апокалипсис , рагнарок или както искаш го наречи.
Тя го погледна преценяващо и поклати глава. Е , хората имаха нужда от едно голямо разтърсване , което да ги вразуми. А и ... култът към луната със сигурност беше по-романтичен от този към слънцето. Вече се виждаше като кралица , седнала върху трона си , наречен Айфелова кула. И без това харесваше гледката там. Усмихна се.
- Е , какъв е проблемът? Все ще остане някой , който да възроди човешкия род , преродил се отново в родообщинния строй.
Крайно съмнително. - измънка Слънцето и избегна погледът й. - Виж , вчера се събрахме със Сатурн и Венера в Астероидния пояс да пийнем по едно и ...
- Тройка ? - прекъсна го Луната , вперила съмнителен поглед в него.
И да беше , какво от това ? - той се покашля , опитвайки се да скрие виновно очи. -Та , Венера се срещнала със Земята преди известно време. Той бил много депресиран, константно пиян и ужасно отчаян. Зорницата го навестила и нали я знаеш , че гледа бъдещето на звезди ? Е , този път се надрусала със прах от бели джуджета и имала видение. По време на затъмнението щяло да настъпи пълна анархия , да започнат войни , заради някакво суеверие и ееее, нали помниш сондите , които хората вкопаха в теб. ? - Луната кимна. - Еми щели да ги взривят и да те разцепят , което ще наруши гравитацията и хммм , Зорницата споменала , че може да се изсипеш върху Земята и да я разрушиш.
Още смилаше цялата информация. Глупавите хора щели да я разрушат? Че те имаха ли толкова акъл? Слънцето я гледаше притеснен , промъквайки се към нея с идеята да я прегърне. Цялата история с отворената връзка преди 2 милиона години доста развали отношенията им. Не че тя не беше права , да го зареже , но някак си му липсваше цялата идилия на обясненията в любов и дялкането на метеорити като рози. Почти я бе стигнал , когато тя скочи , изтръска си полата от астероидния прах и заяви твърдо като протагонист , който знае , че е такъв и няма търпение да пребие лошия , тъй като е наясно , че един шоунен винаги има щастлив край.
- Затъмнението няма как да го спра , но отивам да си поговоря с хората на четири очи.
Слънцето я гледаше как се отдалечава , запътила се устремено към земята , подритвайки дребни парченца метеорити към нея. Преди да се загуби , той се сепна и извика след нея:
- Нали знаеш , че хора са милиарди? Не можеш да направиш така , че да останат само с четири очи!

Нова светлина

2008-11-19T13:09:00.001-08:00

Капки кръв и лъч от самота ...
А ти стоиш тъй тленна във нощта
Крилете се отпускат с трели ,
жили напоени в грехове
И някой .. Кой ще те намери -
малкото , изплашено дете...
Земята се напуква плавно
гротеска жадна за сълзи,
очи отварящи се бавно ,
роса по падащи мечти.
За миг си вечно онемяла
събрала тъмнината във звезда
невярваща , че си създала
във мрака нова светлина.
Крилете се издигат с ехо,
сенки , плазма от лъжи
нощта , червена от утеха
издира сребърните ти очи.
Звездата си отива с писък
огледалото се пръска на мига
и светът , притихнал , слисан ,
остави ме сред счупени стъкла.

Миг

2008-10-28T11:42:00.001-07:00

Миг

Целувка.
Открадната сълза на вечен блян.
Прегръдка.
Кротък допир на бушуващата пепел.
И ти стоиш -
цигара и ритъм преплетени тлеещо -
умираща песен е новият зов...
Шалът се влачи през сивите спомени -
ресни от тревога и плат от мечти.
А времето спряло е -
и търсим пак нищото -
заблуда за слепия, нови лъжи...
Мигът ще отиде и пак ще сме истинки -
студена целувка и празни души.

She Speaks To The Dead

2008-07-01T15:43:00.000-07:00

- Аз съм нейното спасение , нейният апостол , нейният Бог!
----
Блясък на кибритена клечка, меко изсъскване на целувката й със сеното ... Писък... Адам затвори очи. Обичаше я. Господи , колко обичаше тази неестествена , грешна жена! Пламъците свистяха около нея , танцувайки безмилостния си танц на унищожението, а тя крещеше , дори по-силно от мига , в който бе родила сина им. Молеше му се , плачеше , гърчеше се , а огънят ядеше красивото й тяло... Адам преглътна тежко. Трябваше да я обеси, да й пререже гърлото , да я събори от кулата на църквата , където обичаше да танцува грешницата. Или дори да я удави... Всичко би било милостиво в сравнение с ада , на който я бе обрекъл доброволно. Дали и той бе грешен ? Те казваха , че защитата на божието име не е жестокост, че нему бил отреден рая. Шепнеха , че огънят прочиствал плътта , а болката - душата. Съскаха обещания за светлина в мрака , който тя бе донесла - тя , дяволската блудница , най-сладкото нещо в живота му... Тя гореше.
-----
- Татко , тя говори с мъртвите, призовава духове, плете проклятие над нас. - Адам изхриптя над гроба на баща си. Пръстите му се впиваха в сухата пръст , а очите му бяха стъклени - отблякък от мъртва душа. Устата му се гърчеше. - Видях я , татко , с очите си - очите , които ти и мама ми дадохте , с тях я видях. Тя говори ли и с теб ? Трябва да я накажа , татко , трябва да я прочистя.. Гласовете ми шепнат , татко - шепнат да прогоня мръсната й душа в ада. Аз съм нейното спасение , нейният апостол , нейният Бог!
Адам вдигна глава над мрачното небе и стана бавно. Скоро щеше да стане вечер и тя отново щеше да призове своите мъртъвци - щеше да подеме своя танц на мрака , да се слее с призрачните си любовници , да пее псалми в прослава на Дявола. "Накажи я , Адам" - шепнеха те - "и твое ще бъде царството небесно." Защо я бе видял изобщо ? Защо не излязъл онази съдбоносна вечер ? Те шумоляха в главата му: черните им гласове , тежкият им тембър , подканящите слова. "Ти бе избран , ти си ръката на Господ , създадена да спре вещицата. Тя те кълне , плете черни магии над теб , изкушава те... Момчето , което роди , не е твое. То е синът на Сатаната , то е Анархистът. Убий и него , и грешната му майка , Адам. Тя говори с мъртвите , сношава се с призраци , призовава демони . Убий я!" Той изкрещя към смрачаващото се небе. Сълзи се стичаха по лицето му ... Но не сълзи от мъка , а сълзи от умопомрачение. Проклятията и ругатните му се сливаха със звъна на църковните камбани и помитаха тишината на малкото селско гробище като приливна вълна. Вой от отчаяние се откъсна от устните му , а вдървените пръсти се впиха в дървения кръст , който бе заел от местния свещенник. Да се моли , бе казал...
----
- Гласовете ми шепнат , татко - шепнат да прогоня мръсната й душа в ада.
----
Адам бе коленичил. Тихи вопли и стонове се откъсваха от устата му. Плачеше. Молеше се.
- Господи , тя говори с мъртвите. Видях я как се разхожда сред тях , облечена в бяло , по-красива от деня , в който се оженихме пред твоя олтар. Тя им шепнеше , а гарвани кацаха на рамото й.
Отново избухна в плач. Хапеше изпочупените си до кръв нокти , скимтеше и призоваваше Бог. Слънцето бе изгряло , а тя спеше, уморена от танци с трупове и целувки с духове. Лъчи обрамчваха прекрасната й червена коса , а бледото й лице бе толкова спокойна. Снощи бе толкова различна - една от тях - децата на нощта. Кой можеше да му помогне сега , когато собствената му съпруга говореше с мъртвите? Трябваше да се моли..
----
- Видях я , татко , с очите си - очите , които ти и мама ми дадохте , с тях я видях.
----
"Тя е дяволска курва , Адам."
- Не! Тя вярва в тебе , Боже!
"Тя призовава духове , изтръгва ги от Ада и ги пуска на свобода сред мирните вярващи."
- Не! Тя само говори с тях!
"Тя е хаос, Адам. Разруха. Грешница. Блудница!"
-Не! Тя е обладана! Помогни й , Боже!
"Тя роди Антихриста."
-Не! Тя е моя съпруга. Помогни й! Моля те... Помогни й!!!
"Тя се е клела на Дявола. Минала е под венчилото с него , дала е живот на сина му."
- Не!
"Накажи я , Адам! Само така ще й помогнеш."
Вопъл.
"Пречисти я! Тя не ти е вярна - влюбена е в мрака. Накажи я , пречисти я , изгори я!"
Мълчание.
----
"Ти бе избран , ти си ръката на Господ , създадена да спре вещицата!"
----
Бе толкова красива в деня на сватбата им. Бяла , светеща , усмихната. Адам се закле , че ще я обича вечно, че ще я пази с цената на всичко. Когато се роди първото им дете , той плачеше от щастие, неможещ да повярва на късмета си - прекрасна , обичлива съпруга и малко , здраво момченце. Дори и по време на раждането тя се усмихваше - тя винаги го правеше , дори и в най-трудните и болезнени моменти. Когато писъците от контракциите огласиха цялото село , усмивката се запази на лицето й. Адам не помнеше да е имало миг , в който тя да е плакала или да се е мръщила - дори и когато имаше проблем с нещо или някой , го казваше благо и кротко. Той винаги си мислеше , че му прилича на църковните стенописи , застинали в миг на неопетнена святост. Когато спеше , тя пак се усмихваше ...
----
- Татко , тя говори с мъртвите, призовава духове , плете проклятие над нас...
----
Трябваше да се моли... Само Господ можеше да му помогне.
Часовете се нижеха заедно с думите , които той изплакваше на своя бог. Тя не го видя , защото бе улисана прекалено много в работа и грижи по детето. Само Той го виждаше и чуваше - молитвата му се носеше тихо , но ясно и настойчиво - за нея би сторил всичко , само и само да си я върне. Знаеше , че ще му бъде отговорено и помогнато. Та нали в църквата ги учеха , че Той бди над всички и откликва на горещите желания на всяка душа.
Адам се молеше - часове, минути, секунди...

"Вярваш ли в мен?" - Гласът , ехото от много гласове , събрани в едно , който просъска в главата му , бе отговор на молитвите. Вече знаеше , че Бог е истински - съществува , милостив е , а тембърът му бе космически. Отговори му.
-Да , Господи.
"Тя е дяволска курва, Адам.
----
"Тя те кълне , плете черни магии над теб , изкушава те... '
----
Адам се събуди , облян в пот. Бе я сънувал прозрачна , разлагаща се , грозна. Косата й гореше като факла , а очите й бяха кухи , а от издутия й корем се раждаха изчадия. Очите му се впиваха в мрака , докато я диреше в леглото до себе си. Ръката му се плъзна по гладкия , студен чаршаф. Нямаше я. Когато излезе да я търси , не предполагаше , че ще я намери - просто надеждата на един изплашен човек за изгубената му любима. Стъпките му го водеха към мястото от съня му - гробището. Вятърът шумолеше под стъпките му, сякаш показваше вярната посока , а звездите му намигаха присмехулно. Намери я седнала на един надгобен камък , клатеща босите си крака и гледаща към небето. Усмихваше се и говореше. Около нея се бяха наредили в кръг дяволски изчадия - мъртъвците й шептяха нещо толкова тихо , че Адам дори и да искаше , нямаше как да чуе. Изведнъж звънкият й смях докосна ушите му и я видя прекрасна: бяла , феерична , протегнала ръце към небето. Прозрачни сенки се завъртяха около нея и приклекнаха послушно в нозете й, мъртъвците се приближиха до нея и я докоснаха. Тя им се усмихна и затанцува. Белият й шал се рееше около нея , а грациозните й движения осветяваха живите трупове. Гледаха я с обожание.
----
"Накажи я , Адам и твое ще бъде царството небесно."
----
Да се моли , бе казал ... Беше я наблюдавал всяка вечер , бе научил стъпките й , знаеше всеки момент къде е. Щеше да се моли и тази вечер на върха на църковната кула. Грешницата омърсяваше всичко , до което се докоснеше. Дори и божието проклятие не я плашеше. Танцуваше там горе , вихрейки се около своите светещи сенки , пеейки на духовете , които бе призовала. Белите й дрехи се носеха зад нея , в контраст с греха на душата й. Адам се изкачи тихо по стълбите , стиснал дървения кръст като оръжие , а сърцето му бе забавило своя ритъм. Сега или никога. Дали я мразеше ? Красивата му обична жена , слънцето на живота му, въплъщението на любовта. Мразеше я! Тя го бе предала , бе му изневерила с Дявола , бе се венчала за сенките. Щеше да я накаже! Да , да я накаже , да я пречисти , да я изпрати обезобразена в ада. Отвори вратата на кулата и първото нещо , което видя , беше ясните й очи. Усмихваше му се.
----
"Тя говори с мъртвите , сношава се с призраци , призовава демони . Убий я!"
---
Тя гореше. Косата й бе факла , кожата й въглен , а писъците й бяха замлъкнали. Вече не се усмихваше. Бе я наказал така , както искаше неговият бог. Адам изви устни с ирония. Грешницата си бе отишла , а с нея и мракът. Миризмата на изгоряла плът го подлудяваше. Църковната камбана пееше величествената си песен в негова чест.Светлина се процеждаше през здраво стиснатите му клепачи и той пристъпи към изхода. Бе спасил всички от проклятието.
Отвори вратата и го посрещна сивота.
Любимите мъртви на вещицата се влачеха към него , протегнали кокалести ръце и оголили челюсти в усмивка. Гласът в главата му се изхили победоносно. Адам не разбираше какво става. Та нали с нейната смърт всичката тази дяволска сган трябваше да си отиде? Бели сенки се рееха около него и той за миг почувства онзи студ , студът на осъзнатата грешка... Нима Бог го бе предал? Нима спасението не беше в изгарянето й?
- Господи... - помълви Адам и падна на колене. Трепереше.
"Осъзнаваш ли какво направи , бедни ми , глупав Адам? Унищожи това , което ни спираше и държеше на място. Изгори надеждата, а сега си погубен. И ти и всички."
Повече не чу гласът. Тя винаги казваше , че бог говори не в главата , а в сърцето и Адам осъзна , че там винаги е била обичта към нея. И вярата...
Мъртви ръце го обгърнаха , но той не се противи...
---
- Татко , тя говори с мъртвите...

Някой символи в българския фолклор

2008-05-14T01:32:00.000-07:00

1. Вълк

В много древни митове вълкът е изобразяван като смел, благороден и интелигентен. Най-добрите примери за такива митове са тези на индианците. Вълкът е почитан като тотемно животно в Древен Рим. В протоиндоевропейското общество вълкът вероятно е асоцииран с класата на воините и терминът е обект на табу деформация (латинското lupus е пример за трансформация на оригиналното протоиндоевропейско *wlkwos). Доста германски и южнославянски лични имена произлизат от думата „вълк“.

В по-новия западен фолклор вълкът е същество, предизвикващо страх. Типични примери за този образ са Големият лош вълк и върколака, човек, който се превръща във вълк. В скандинавската митология се срещат няколко зли вълка - великанът Фенрисулфър, Ангърбода, Скол и Хати.

Въпреки често отрицателния образ, в някои случаи на вълците се приписва осиновяване и отглеждане на човешки деца, като най-известните примери са Ромул и Рем и Маугли от „Книга за джунглата“ на Ръдиард Киплинг. В Сърбия понякога кръщават децата на животни за да не ги нападат вещиците.Така напримир са кръстили създателя на модерната сръбска азбука Вук Стефанович Караджич,"Вълк" Стефанович Караджик. В славянобългарския репертоар на имена от XV век има и такива, с чийто смисъл се целяло по косвен път да се получи същият резултат, като се надхитрят и заблудят «злите сили, духове и демони», като се отклоня вниманието им от детето. Много често се използувало във всички краища на страната името, произхождащо от съществителното вълк, по-слабо застъпено у източните и западните славяни. Неговите варианти са: Вълк, Влък, Вук, Вълчо, Вълче, Вълкан, Вълко, Вукадин, Вълкашин, Въло, Вуйо, Вую. Магическото му значение е двойно: от една страна, да се измамят злите духове и сили, че носителят на името не е човек, а по-скоро сам зъл дух, приемащ различни образи съобразно древните славянски вярвания; от друга — вълкът е умно, силно, свирепо и самостоятелно животно с извънредна издръжливост, нападателност и пъргавина при грабване и отвличане на жертвите си, които му качества го правят красноречив символ за човека, живеещ в бедния, жесток, пълен с опасности и грабителство свят на средновековието.

Народните поверия за вълка разкриват връзката му с древна хтонично божество но гората и отвъдния свят. Табуирани названия - дваоца, траица, девет души.Вярването, че хора могат да се превръщат във вълци се среща както в Древността, така и в Средновековието (у германци, славяни, литовци и т.н.), а също и до сега на Балканския полуостров (върколак).

Митологичен символ за зимата и смъртта. Вълкът и бил тотемно животно на побългарите Периодът от 11 до 16 ноември (или до 21ноември) се нарича Вълче прязвици, Вълчляци, Вучляци, Дзверни дни. Вълкът също така е символ на намиране на нова енергия чрез осъществяването на контакт с вътрешното,диво и примитивно ниво на съществуване.

В българските традиции се счита за добър знак да срещнеш вълк преди сватбата си.

- ако видиш вълк, означава коварство, сребролюбие и жесстокост. Ако победиш вълк - ще победиш зъл неприятел, а ако той те нарани - пази се, ще преживееш трудни дни, дни на презрение и унижения. (Съновник на П.Р. Славейков)

2. Орел

В началото орелът е тотемно животоно, а по-късно символ на слънцето и небесното божество за много средноазиатски народи.Орелът е считан за символ и атрибут на върховните вселенски сили. Той изпращал на земята бури и мълнии, гръмотевици и хали. Във смиволиката на Фън Шуи орелът е най-добрият талисман от сектора на славата, подходящ и действащ на амбициозни хора, които поставят пред себе си големи задачи и искат да постигнат много в живота си. Орелът е символ на остро зрение и зрение духовно. Също така е символ на духовната сила и на възможността да се издигнеш над границите. Хералдически символ на властта, господството и великодушието. Също така орелът е считан за символ на Възкресението. Съществува легенда, че орлите, които обиколят Слънцето и после се изкъпят в езеро, придобиват безсмъртие. Освен това, високо летящите орли символизират Възнесението. Орелът е едно от четирите апокалиптични животни, атрибут на апостол Иоан. Орелът е символ на властта и царското достойнство. Той символизира всички небесни богове, слънчевия зенит и духовното начало. Смятало се е, че орелът може да отлети до Слънцето, да се взре в ослепителното му сияние и да се слее с него. Той е вестител на победата над враговете, на интелекта над физическото начало и въобще на всички добродетели у човека. Считат го още за посредник между боговете и хората. Символизира още небесната сила на светещото небе, озарено от ярката слънчева светлина, която поглъща мрака. Издигащият се нагоре орел представлява освободената част на първичната материя, а двуглавият е знак на всезнание и могъща, двойна сила. В гръцката митология орелът е символ на Бог Зевс, в прабългарската - на върховния бог Тангра, а в египетската на бог Хор. Тъй като орелът винаги е бил символ на могъщество, той просъства във гербовете на много държави и по точно двуглавия орел.

- ако сънуваш, че си нападнат от орел - пази се от тежка болест. Ако си се качил на орела и летиш с него, означава неприятности и болест.

- ако жена сънува, че е родила орел, знак е, че ще роди момче. То ще стане известен и велик мъж.

- ако насън видиш умрял орел, за богатите - предвещава щети и обедняване, а ако е беден придобиване на пари. (Съновник на П.Р. Славейков)

3. Сокол

Соколът символизира неугасващия стремеж към победата, която осигурява независимост и свобода, особено тази на духа. Нерядко го свързват по качествата и достойнствата с орела, тъй като много си приличат. Соколът е изразител на смелостта, на светкавичните действия и жажда за по-добър живот. Той олицетворява духа-пазител. В древен Египет, Ра - богът на слънцето, се е появявал с кацнал върху главата му сокол. Соколът не може да бъде в подчинено положение. Той трябва да е свободен, за да лети на воля. Соколът е свещен символ на живота и затова е използвам на знак-символ на рицарите.

4. Числото 3

Числото 3 е разглеждано като знак на абсолютното триединство на света - небе, земя, вода; тройната природа на човека - тяло, душа, дух и т.н., триъгълникът е и първият символ на понятието "всичко", символ на творческата сила и на движението напред.

Освен че са символи на съвършенството триъгълникът, както и числото 3, са и първите символи, при които може да се говори за начало, среда и край, за съзидателност и устойчивост. Във физиката и инженерството трите точки е първата устойчива конструкция - непоклатимост.

Според Аристотел 3 е всичко - 3 елементарни частици - протон, неутрон, електрон; 3 състояния на материята - твърдо, течно, газообразно; 3 измерения на времето - минало, настояще, бъдеще; 3 измерения на пространството; 3 човешки раси; 3 основни цвята; 3 съставни цвята; 3 не-цвята...

Живописта се основава върху рисунъка, цвета и ритъма. Музиката е сбор от мелодия, хармония и ритъм...

В човешкия ред триадите (троиците) ни заобикалят - трите власти, трите граматични рода, трите лица на глагола...

Голяма е ролята на числото 3 и у психо-магическите обичаи - три пъти се моли; три пъти се завърти; успешният трети опит; винаги най-успяващият трети брат; три дни яли, пили... Дори най-големият символ на "много" - девет (през девет земи в десета, от девет кладенеца вода...) произлиза от числото 3 - от символа за множесто умножен по символа за множество. В нумерологията ТРОЙКАТА е символ на активност. Това число се свързва в астрологията с влиянието на планетата Юпитер и със знака на Стрелец. В древногръцката митология името на планетата управителка се среща като Зевс, чиято сила е била достойна единствено за бога на боговете. Зевс е направлявал човешките съдби, управлявал е природните стихии. На силата на Юпитер са се прекланяли през хилядолетия хората, виждайки в неговите проявления неминуемата смяна на миналото с настоящето, на настоящето с бъдещето. Затова го назовават "планетата на голямото щастие", понеже се надяват така да го умилостивят и да им осигури по-добро бъдеще от това, което вече е минало. В астрологията Юпитер символизира ангелския свят, света на висшия разум, на всеопрощаващата любов. Разбирането за "тройката" в нумерологията излъчва спокойствието на синтеза, опит да се възстанови хармонията на нивото, на което се разглеждат нещата, и по този начин кара околните да възприемат човека, носител на силната тройка, като личност, способна не само да живее сама, но и добре да се справя с трудностите. Сборът, който съставя числото "3", е сумата от 2+1 = 3. Този сбор показва, че в един момент могат да бъдат преодолени всички колебания, както и несигурността, кодирани в "2", и да се премине към ново състояние. Тройката има за свой символ триъгълника, който както и да бъде въртян, винаги насочва един от върховете си напред, а с другите два стъпва оптимистично върху земята. За разлика от "2", която най-често, за да отреагира на неприятните моменти, които й поднася животът, се затваря в себе си, "3" изпитва желание да накара другите да се съгласят с нея, но никога не се признава за победена. Може би затова, дори когато е доста привлекателна на външен вид, тя остава самотна в продължение на години и намира своята половинка в живота трудно и то единствено благодарение на неочаквани обстоятелства. Когато срещнете една силна "тройка", ще я познаете по това, че тя крачи самоуверено, без да се оглежда, и трудно забелязва проблемите дори на тези, които не са безразлични на сърцето й. Умее да привлича симпатиите на околните с остроумието си, чувството си за хумор и изключителната си елегантност, не само като стил на обличане, но и като стил на поведение. Цветовете на "тройката", която е изразител на противоречията между индивидуалността ("единицата") и света ("двойката") са оранжево-жълтите. При конкретни проявления на влиянията на Юпитер и на "тройката" могат да се разгледат и златистокафявите, и дори виолетовите.

Усмивка на Вълк

2008-05-14T01:29:00.000-07:00

Усмивка на вълк

Нещо я зовеше. Чувството беше толкова натрапчиво, че на Лиан й идваше да побегне ужасена. Нещо вътре в нея болеше всеки път, когато отправеше зор към луната. Изгубената свобода. Така обичаше, да го нарича тя. Нямаше го удоволствието от живота, тръпката от адреналина, беше забравила как да чувства. Лиан беше сигурна, че преди време не е било така. Спомняше си мириса на мокра трева, тъмни нощи, осветявани само от звездите, бягащите сенки около нея. В съзнанието й танцуваха картини на гори, облени в лунна светлина, усещаше миризмата на страх. След миг отчаянието на умираща сърна проблясна пред очите й и тя усети вкус на кръв в устата си...

Лиан се сепна. Гърленото виене от нейната уста ли бе излязло? Нямаше начин. Тя не беше животно. Наистина обичаше пържолите си алангле, но това не значеше нищо. Колкото и да ненавиждаше факта, беше просто човек. Телефонна иззвъня. Лиан подтисна въздишката си и отиде да го вдигне. По принцип никога не отговаряше, когато я търсеха по домашния телефон, но този път имаше чувството, че е важно.

-Ало?

- Хей, Лиан! От кога не сме се чували.

- Мики? Немога да повярвам, че си ти! 4 години минаха нали?

- Почти. Виж, Лиан, ще се събираме със старата компания и ще направим излет до планините. Палатки, лагерен огън, пиене... нали се сещаш? Да си припомним старите времена.

- В горите? - Тя се усмихна. Обичаше природата. И особено горите. Старите лесове и навяваха носталгия....

- Ехоооо! Земята вика Лиан?

За кой ли път този ден тя се стресна. Беше започнала да мисли прекалено много напоследък.

- Извинявай. Та какво казваше, Мик?

- Питах те дали ще дойдеш. Ама и ти си...

- Е, съжалявам де. Ще дойда много ясно.

- Тогава във петък да си в 5.30 сутринта на гарата. Ще бъдем, аз, ти, Джес, Мая, Роб и Беки. Всички адски ще се зарадват, като те видят.

- Той няма ли да идва? - гласа на Лиан помръкна. Той и липсваше... най-добрия и приятел.

- Алекс ли? Незнаеш ли, че го вкараха в затвора?

Сякаш някой я заля с ледена вода. Последния път, когато се видяха, беше малко преди да го задържат за побой. С годините Александър ставаше все по-нервен и по-яростен, докато накрая това не разби малката им група.

...

- Алекс! Престани! Моля те!

Лиан крещеше колкото й глас държи. Жълтите очи на Алекс и гърленото му ръмжене я плашеха. Приличаше на подивяло животно. Какво му ставаше напоследък по дяволите? Тя протегна леко трепереща ръка и я сложи на рамото му. Това сякаш го успокои, но само за миг. В следващия остри нокти полетяха към лицето й. Вдигна ръка за да се защити и усети пареща болка и топлината на стичаща се кръв. Погледна ужасено в безумните очи на най-добрия си приятел и събра всичките си сили да му се усмихне успокояващо. Не се случваше за първи път Алекс да подивее така, но този път... този път беше прекалено. Мик лежеше в безсъзнание, целия окървавен. Неравномерното му хрипливо дишане и сподавения плач на Джес бяха единственото, което се чуваше в стаята. Другите бяха онемели.

Лиан се взя в тези огромни златни животински очи и взе решение. Щеше да го успокои каквото и да й костваше. Знаеше, че ноктите на Алекс са оставили дълбоки рани, които скоро щяха да се превърнат в белези и че може да получи още такива, но това нямаше значение. Момичето преглътна и прегърна подивелия си приятел. Ноктите му се забиха в гърба й. Болката беше ужасна, но Лиан събра всичките си сили и зашепна в ухото му.

- Ей, успокой се. Нищо не е станало и никой няма да те нарани. Обеща ми, че повече това няма да се случва.

Отговорът беше ръмжене. Ноктите в гърба й се забиха още по надълбоко и тя едва спря писъка, напиращ в гърлото й.

- Алекс, престани! Плашиш Джес.

Още по силна болка.

- Мамка ти! Обеща ми да ме пазиш!

Това свърши работа. Ръцете на Алекс се отпуснаха и очите му придобиха обикновенния си кафяв цвят. Той я прегърна и се разплака, заровил глава в рамото й. Сълзите му бяха топли и истински.

- Извинявай! Лиан... Съжалявам!

Тези думи и тихото му хлипане бяха последното нещо, което чу преди да изпадне в безсъзнание...

...

Лиан изскимтя при спомена за онази вечер. Дивите му жълти очи отново се появиха в съзнанието й. Старите белези на ръката й сякаш я жегнаха с нова болка. Три красиви бледи линии. Повече не го видя. Беше се събудила на следващия ден в болницата. На Мики му отне повече време докато се възстанови, но в крайна сметка Лиан знаеше, че Алекс се е спрял до някъде. Можеше да го убие.. И Мик го знаеше, за това и му прости. Предполагаха, че това неговото е болестно състояние, лудост може би. Лиан тогава не беше сигурна, че е така. И сега не беше. Не отиде на делото за побоя над Мик. Знаеше, че са го осъдили на година и половина. Никога не отиде на посещение. Беше я страх... страх, че дивия поглед на най-добрия й приятел, пробуждаше нещо в нея. Нещо от което я беше страх. Може би..

- ЛИАН!

Крясъкът на Мик я извади от мислите й. Усмихна се тъжно. После щеше да мисли.

- Извинявай. Спомних си за онази вечер. Защо са го задържали този път?

Чу въздишката на Мик.

- Убийство. Напил се във някакъв бар, скарал се с охраната и... разкъсал му гърлото... - преди Лиан да се загуби из мислите си отново, той продължи с по-висок глас - Трябва да му се обадиш, да го видиш, да говориш с него. Само ти можеше да го успокоиш.. Беше единствения човек, който той слушаше. Моля те, Лиан. Знам че не искаш, но моля те.. заради мен и останалите. И заради себе си... Знам, че ти липсва.

- В кой затвор е? Дай ми номера му и ще се обадя за свиждане преди петък.

Надяваше се, че няма да й позволят да го види... Надяваше се, че ще може да избяга отново. Но също така, знаеше и че Мик е прав...

- на следващия ден -

- Г-це Девайн, оттук моля. Имате един час. Сержант Уелс ще стои пред вратата, в случай че Александър Клейн ви нападне.

Управителя на затвора я въведе в изключително бяла стая. Затвори я след себе си и Лиан чу отдалечаващи се стъпки. Огледа стаята. Празна с изключение на металната маса с 2 стола. Единия празен, а на другия стоеше той... Леко прегърбен, с рошава буйна коса стигаща до кръста. Ръцете му бяха извити зад гърба, закопчани с белезници. Вдигна глава към нея. Лицето му беше изпито и брадясало. Тя се вгледа и откри, че все още беше красив както някога... само че сега тази красота бе по-дива, по-страшна. Дъхът на Лиан се спря... Кехлибарените му очи ги нямаше вече... на тяхно място я гледаше бездънно потъмнено злато. Лиан отмести погледа си седна срещу него. Незнаеше как да започне разговора. Едно "Здрасти, как си?" не вършеше работа в тази ситуация.

- Минаха четири години... - Гласът му беше също толкова див, колкото и видът му. Напомняше и на ръмжене... Пое си въздух и го погледна. Отново се запита, защо е дошла.

- Почти. Съжалявам, че не дойдох по скоро. Просто...

- Просто те беше страх. Разбирам те, Лиан. Страх те е, че ще станеш като мен.

- За какво говориш? - Лиан незнаеше, какво друго да каже.

- Че си същата като мен. Подушвам те.

- Алекс, какво имаш в предвид? Как така ме подушваш?

- Ще разбереш, когато трябва. - Усмихна й се. Хищно и арогантно. Почувства се почти като онази сърна от спомените си. Почти само. Защото все още помнеше онова обещание. Знаеше, че и той го помни.

...

Бяха се излегнали на тревата в парка. Колко често се случваше напоследък да излизат само двамата. Днес всеки друг го нямаше или неможеше да излезе - бащата на Беки и Роб имаше рожден ден, Джес и Мик бяха на екскурзия с класа си, а Мая имаше температура. Затова сега бяха само Лиан и Алекс. Не че се оплакваха де. Когато бяха заедно разговорите им преминаваха границата на обикновенното тинейджърско говорене и скоро се пренасяха в някакъв техен, отделен от всичко останало свят.

- Хей, Алекс?

- Ммммм?

- Винаги съм искала да попадна в приказка. В смисъл... да изживея нещо като героите във книгите - битки, приключения, магии. Да съм свободна и значима...

Той я погледна и й се усмихна. Обичаше усмивката му. Винаги беше толкова истинска. Можеше да я накара да направи всичко... стига само да и се усмихваше постоянно така. Но неговите усмивки бяха наистина редки, сякаш ги пазеше само за себе си.

- Хех. Може би наистина ще ти се случи някога. Стига да вярваш.

- Да, но дали ще бъда достатъчно силна и ще се справя? Нито мога да се бия, нито съм умна като Джес...

- Имаш вяра и си упорита нали?

- няколко дена по-късно -

- Лиан, тоя буклук направи ли ти нещо?

Тя поклати глава. Беше се притиснала до стената и трепереше от страх и студ. Прибираше се към къщи след вечер, прекарана в "Сблъсък" и Грамадния Джо, както наричаха двуметровата охрана на бара, я беше пресрещнал. Всички знаеха, че Джо я харесва, но тъй като тя нито отговаряше на флиртуването му, нито приемаше да излезе с него "на по биричка", смяташе, че я е преодолял и че няма да я занимава повече. Почти беше стигнала до тях, когато той изкочи пред нея, вонящ на алкохол и тя блъсна в стената на уличката. Опита се да се дърпа и крещи, но той само затисна устата й с ръка и започна да я съблича. Страхът я беше вцепенил... Знаеше какво ще последва. Затвори очи и се насили да го ритне. Успя, чак когато усети пръстите му опитващи се да откопчеят дънките й. Изрита го в бедрото. Още 2 сантиметра и щеше да постигне целта си. Преди да направи втори опит, усети юмрук в корема си. За миг спря да диша, а пред очите й заиграха светлинки. Болеше. В този момент чу приглушен трясък и Големия Джо се строполи на земята. Зад него стоеше Алекс с тухла в едната си ръка. Никога нямаше да забрави разяреното му изражение. Очите му блестяха с едва сдържана ярост и дишаше тежко, все едно се стараеше да не убие изпадналия в безсъзнание пазач.

- Нищо, освен че ми изкара въздуха и се опита да ме... да ме...

Разплака се. Беше слаба и страхлива. Неможеше да се защитава. Не ставаше за нищо.

Лиан не разбра, кога Алекс я беше вдигнал. Когато се поуспокои и се огледа, видя, че почти са стигнали до къщата й.

- Беше си забравила ключовете и тръгнах след теб, за да ти ги върна. Нали спомена, че ваште ги няма и не исках да останеш вечерта навън.

С тези думи той отключи вратата на дома й и я качи в стаята й. Все така, държейки я, седна на леглото й и я притисна до себе си. Лиан се разтрепери по силно и се разплака отново. Беше я страх... Знаеше, че Алекс няма да е винаги там за да я защитава...

- Шшшш. Спокойно. Него вече го няма... нищо лошо няма да ти направи.

- Беше ме страх... Неможех нищо да направя...

Алекс й се усмихна... И продължи да й се усмихва, сякаш знаейки, че само тази усмивка можеше да я успокои. Най-истинската усмивка, която беше виждала...

- Винаги ще те защитавам.

- Обещаваш ли?

Алекс кимна. Това беше всичко от което Лиан имаше нужда.

...

Тя се усмихна при спомена. Погледна Алекс с друга светлина. Та той беше най-добрия й приятел по дяволите. Защо трябваше да се страхува? Стана бавно от стола, заобиколи масата и го прегърна. Той се размърда, опитвайки се да я отблъсне, но белезниците му пречеха. Донякъде я заболя, че се опитва да се дръпне от нея, но Алекс си беше такъв. Никога не търсеше близост, освен ако не беше крайно необходимо.

- Все същия дивак... Тц, дори и това ми липсваше.

Той се засмя тихо и се отпусна. Поседяха така няколко минути, потънали в спомени за далечно приятелство. Най-накрая, с малко нежелание, Лиан го пусна и си седна на стола. Не я беше страх вече. Каквото и да ставаше от тук нататък, щеше да го посрещне с гордо вдигната глава. А инстинктите й крещяха буквално, че нещо ще се случи.

- Колко години ти е присъдата?

- 14. След 12 години и 7 месеца ще ме пуснат.

Внезапна идея озари Лиан. Баща й имаше връзки в съда и полицията. Щеше да го помоли да издейства нещо. Господин Девайн се славаше като човек, който можеше да постигне всичко, освен да откаже нещо на по-малката си дъщеря. Тя просто знаеше как да му влезе под кожата.

- Ако имаш късмет ще излезеш след 2 години, Алекс. - Със задоволство видя, че той се сетпна и я погледна невярващо. Беше неин ред да се усмихне самодоволно.

- Невъзможно! Осъден съм за убийство, а преди това бях в затвора за побой. Не искам да го призная дори пред себе си, но свободата е нещо, което ще видя след години.

- Мислиш ли, че когато замалко не уби Мики, нямаше да ти дадат поне 5 години? - Лиан вдигна вежди при стаписаното му изражения. Май най-после бе започнал да осъзнава на къде клони тя.

- Искаш да кажеш, че заради теб тогава лежах толкова малко?

- Заради връзките на господин Девайн и моето непрекъснато настояване пред него. Наистина ли вярваше, че изобщо някога ще те оставя истински? Ако се беше свързал с мен веднага след като те бяха задържали за убийство, щяхме да те измъкнем и от това. - Алекс отново я погледна невярващо и тя се почувства длъжна да добави - Следвам право 4та година. Всеки закон има вратичка, трябва само да я намериш и всичко е наред.

Лиан започна да се смее с глас. Никога не го бе виждала толкова шашнат. Златните му очи се бяха разширили от неверие и малко надежда. Тя знаеше, какво значи свободата за Александър и щеше да направи всичко по силите си, за да му я върне. Каквото и да беше направил й беше приятел, а тя правеше всичко за приятелите си.

- Учиш право? Ти? Невъзможно! Мислех, че искаше да не следваш, а да станеш вокал на някоя местна рок банда. Щеше да се прочуеш.. имаш гласа.

- Реших, че ще се боря за истината...

Алекс й се усмихна. Онази усмивка, истинската, а не хищно извитите устни, които бе видяла преди малко. Сърцето и трепна. Колко й липсваше тази усмивка. Видя я за първи път, когато беше на 6. Играеше си в парка, когато падна и си ожули коляното. Спомни си, колко силно плачеше, защото кожата й се бе разранила и разкървавила. Тогава той беше дошъл при нея и й помогна да стане. Не кърпичката, която и беше дал да си изчисти коляното или ръката, която и помогна да стане, я бяха успокоили и накарали да спре да плаче, а усмивката.

Изведнъж алармата на джиесема й писна. Значи й оставаха още 5 минути максимум преди края на свиждането. Лиан сложи ръка на рамото на Алекс и прошепна в ухото му ново обещание.

"До след две години.."

- две години и три месеца по-късно -

* Вестник Гуд Морнинг Таун*

Убиец пуснат на свобода след 4 години

Градът ни бе разтърсен от нов скандал. Александър Клейн, извършител на зверско убийство, бе пуснат вчера от окръжния затвор "Нова Надежда". Първоначално осъден на 14 години лишаване от свобода, поради обвинение в жестокото убийство на Джоузеф Шиса, 25 годишен охранител в локалното заведение "Сблъсък", сега е оневинен. Престъплението бива извършено на 21. 06. 2003 късно вечерта. Пред очите на всички клиенти във бара Дж. Шиса, по прякор Големия Джо, започва разгорещен спор със пияния Клейн. Стига се до бой, във който Клейн извършва нещо смятано за почти невъзможно - разкъсва гърлото на охранителя със зъби и нокти. Според специалистите зъбите на извършителя са с необичайна острота, а адреналина и алкохола са го направили два пъти по-силен в момента на убийството. След 3 години делото бива възобновено при наличие на нови доказателства. След разследване, направено от Робърт Грийн - началник на отдел убийства и дългогодишен приятел на адвоката на обвиняемия Лиан Девайн, е открито, че е било укрито наличието на наркотично вещество във питието на Клейн. Младата адвокатка, завършила преди една година университета "Джейсън Смит" с отлична диплома, доказа пред съда, че капитан Рейбърн Шиса, баща на убития Дж. Шиса, е скрил доклада за наркотика и е убедил съдията Мартин Никълсън да "претупа" делото. Александър Клейн е оправдан и пуснат на свобода, а сега е повдигнато дело срещу Рейбърн Шиса за укриване на доказателства.

Лиан затвори вестника с доволно изражение. Беше успяла. И то дори без връзките на баща си. Сега всички говореха за брилянтното й изпълнение в съда и за обещаващата кариера, която я чакаше. Но не това беше важното. Алекс беше на свобода. Сега го чакаше в кафето "Под липите" с надеждата, че някогашното им приятелство отново ще се възобнови. 6 години бяха минали от последната им истинска среща. Тя не смяташе тези в затвора и съда, тъй като бяха формални и по работа. Най-после щяха да си поговорят като хората, както в доброто старо време. Лиан се усмихна виждайки приятеля си да се приближава. Алекс седна до нея и си поръча кафе. Дълго кафе с бита сметана и кола с лимон. След толкова години вкусът му не се беше променил. Тя отпи самодоволно от шейка си, незнаейки защо наистина е толкова щастлива. Чувстваше се сякаш лети. Ухили се и погледна към него.

- Как е свободата?

- И идея си нямаш колко добре. Лиан, делото вчера беше... наистина се представи страхотно.

- Комплимент от благодарност? И по добре можеше да бъде. Трябваше да ги убедя преди 2 месеца...

- По-добре 2 месеца по късно, отколкото 10 години.

Лиан неможеше да спре да се хили. На който и облак беше попаднала, се надяваше скоро да се върне на земята. Много хубаво не е на хубаво, както се казваше в поговорката.

- Хей, след 2 седмици ще ходим отново в гората с Мик и останалите. Искаш ли да дойдеш с нас? 3 вечери ще нощуваме на палатки. Приеми го като партито ти за излизане на свобода.

- Гората казваш? Идвам.

- 2 седмици по-късно -

- Ехаааа! Хубаво е, че отново сме тук. Жалко, че Беки неможа да дойде.

Джил въздъхна. На всички им стана неприятно, когато русото момиче обяви, че има изпит на следващия ден. Но повечето си бяха купили билети вече и нямаше как да обминят излета. Но това не помрачи радостта им за дълго - Алекс се бе завърнал и всички оценяваха положителната промяна, която виждаха в него. Сякаш затвора бе смекчил характера му. Беше много по-спокоен и дружелюбен. Единственото стряскащо бяха тъмно златните му очи. Но оставяйки това на страна всичко в него беше прекалено човешко.

Лиан се вгледа в него. Никога не бе виждала такъв мир изписан на лицето му. Беше заради гората. Незнаеше защо, но гората причиняваше и на нея същото. Сякаш се бе завърнала у дома.

- Просто те беше страх. Разбирам те, Лиан. Страх те е, че ще станеш като мен.

- За какво говориш?

- Че си същата като мен. Подушвам те.

- Алекс, какво имаш в предвид? Как така ме подушваш?

- Ще разбереш, когато трябва

- Лиан! Ела да ми помогнеш за палатката.

Викът на Мик я стресна. Пак се беше замислила. Запъти се бавно към него. Докато му помагаше да опънат палатката, постоянно поглеждаше към Алекс. Неможеше да спре да се взира в него и да мисли за думите му. Как така я бил подушил? Защо очите му бяха такъв цвят? В него имаше нещо животинско... сякаш бе животно в човешка кожа...

- Мик, знаеш ли, защо Алекс се е сбил със Големия Джо тогава?

Той я погледна изпитателно. Сякаш се чудеше какво да и каже и какво не. Накрая поклати глава и въздъхна.

- Заради теб.

- В какъв смисъл? - Настина Алекс беше единствения, който знаеше, че Големия Джо се беше опитал да я изнасили, но бяха достигнали взаимно съгласие да не говорят за тази случка. Оттогава не бе стъпвала в "Сблъсък" и не можеше да повярва на ушите си, като чу кой е убил Алекс и къде.

- Ами виж, той те обича. Не, не мисля, че е любов в смисъла, под който ние я разбираме, но и не е само чисто приятелство. Немога да го разбера и никога не съм могъл. Алекс е просто странен.А тогава... Джо се напил и започнал да говори, че ти си искала да спиш с него и подобни. Алекс се ядосал и му казал да млъкне. Това не съм го видял, а само чух от бармана - Нейл. Разказа ми, че Алекс се владеел до момента, в който Големия споменал, че щял да направи с теб, това което искал преди няколко години и че Алекс нямало да го спре този път. Какво е имал в предвид?

Докато Лиан му разказваше, погледът и се срещна с този на най-добрия й приятел. В тези златни очи имаше нещо старо... старо като дърветата около тях. Незнаеш какво е, а как й се искаше да разбере. Алекс криеше някаква огромна тайна, нещо, което бе отговора на действията му. Нещо, което будеше в нея копнежа към дивото... желанието да тича по есенната трева, да гони дивеч, да вие срещу луната...

Без да осъзнава, какво прави, тя се изправи и се затича между дърветата. Чуваше гласове, които я викаха от някъде, но не им обърна внимание. Гората я зовеше... Усещаше със всяка клетка по тялото си, че мястото й е тук, а не някъде другаде. Бавно всяка нейна мисъл се замъгли...

Изръмжа. Беше гладна. Прекалено гладна. Цял ден не бе яла и сега глада изпълваше всяка клетка от тялото й. Подуши въздуха. Сърна. Воят на Лиан прониза въздуха. Животински звук, който би накарал всеки човек да настръхне. Затича се с ненормална скорост. Приближаваше плячката си. Още няколко метра. Изръмжа заплашително. Миришеше на страх. Бягаща сянка в мрака. Още един метър. Отчаянието на сърната. Кръв. Кръв, изпълваше устата й. Не бе опитвала нищо по вкусно през живота си. Захапа суровото месо. Удоволствие.

Някой идваше. Позната миризма. Стрелна се към нея. Две ръце я грабнаха през кръста. Лиан започна да се мята. Страх. Нейния страх. Трябваше да се защити. Посегна да одере нападателя си. Лапата й... не ръката й бе уловена във въздуха и едно познато лице се надвеси над нея. Дълбоки златни очи.

- Лиан, съвземи се. Не го оставяй да вземе връх над теб.

Изръмжа и се опита да нахапе притежателя на гласа.

- Един ден няма да можеш да го спреш.. Контролирай се!

Лиан започна да вие. Дърпаше се отчаяно. Колко й беше познат този поглед...

- Мамка ти! Обещах, да те пазя!

Изведнъж мисълта й се разясни. "Нападателят" й беше Алекс. Алекс, който не би й причинил болка.

- Ами виж, той те обича.

- Алекс? За бога! Какво?

Той й се усмихна... Усмивката... Нейната любима усмивка. Вече знаеше, защо я обича толкова - усмивка на вълк.

- Казах ти, ти си като мен. Вълк.

- Вълк? Какво имаш в предвид?

- Родена си човек, израснала си вълк. За да си нещо, не е важно какъв си се родил, а какъв си в душата.

Лиан го погледна неразбираемо.

- Това е просто душевно състояние, което променя и физическото до някъде. Ще се научиш да го контролираш. Аз успях - в затвора.

- И сега какво?

Отново й се умихна. Наистина би дала всичко за тази усмивка. Би умряла за нея.

- Ти решаваш.

- А ти какво би искал?

- Да остана тук. Тук е домът ни.

- Тук? Със мен?

Алекс кимна. Това бе всичко, от което Лиан имаше нужда.

Ново обещание. Да бъдат заедно завинаги... Той я хвана за ръката и я поведе навътре в гората... Техния дом...

- два дена по-късно -

* Вестник Гуд Морнинг Таун*

Изчезнали хора в гората Миднайт

На 24.07.2007 Лиан Девайн и Александър Клейн са изчезнали в гората Миднайт. Същия ден пристигнали там със група приятели да отпразнуват излизането на Клейн от затвора...

- някъде в гората -

Две сенки тичаха в мрака, гонейки плячката си... Едната погледна нагоре и нададе силен вой... Другата се усмихна... Усмивка на вълк...

Мрак

2008-05-14T01:28:00.000-07:00

Райън погледна към нея. Призрак ли беше? Красива млада жена облечена в бяло. Русите й коси се сипеха като водопад от слънчеви лъчи по раменете й, лицето й бе неземно красиво, а безупречно бялата й кожа сякаш беше единствената светлина в стаята. Но не това го накара да онемее. Наистина беше най-красивата жена, която бе виждал някога, но погледа й беше това, което открадна мислите му. Тюркоазенозелените й очи бяха вселената. Той се давеше във тях всеки миг, погълнат от вечността, която се таеше в тях. Поглед, който знаеше всичко... Поглед, който четеше мислите му... Поглед, който го накара да се влюби... Дори, когато светлините угаснаха и той неможеше да я види повече, знаеше, че тя е там и го гледа... Райън протегна отчаяно ръка, опитвайки се да я докосне. Пръстите му се плъзнаха по кожа студена като лед. Целувката, която споделиха, бе огън и лед, любов и омраза, черно и бяло. Нощта бе красива... Когато зората наближи, тя обеща, че ще се върне, както правеше всяка вечер, преди да спре тока. Винаги едно и също - тя се появяваше от нищото, наставаше мрак, споделяха нощта в тишина и страст и тя си отиваше накрая. За да се върне отново. Колкото пъти Райън се опитваше да разбере името й, тя само се усмихваше иронично и поклащаше глава. А когато той се опитваше да избяга, тя го намираше... отново и отново... всяка вечер от година насам. Всяка вечер, изпълнена с мълчание и ледена любов. Дали тя го обичаше, толкова колкото той нея? В нейните прегръдки той забравяше миналото. В светлината на нейните очи, мрака който ги събираше, изглеждаше незначителен. Когато тя бе с него нямаше страх...

- Кажи ми името си. - Райън помоли за кой ли път. Тя само го погледна с онзи поглед и изчезна. Райън усети празнотата, която тя остави след себе си. Знаеше, че пак ще се върне, но болеше. Тя беше красива, беше всичко, което би искал един мъж. Но защо болеше толкова много всяка сутрин? Защо светлината, не носеше утехата, която би желал? Райън се засмя горчиво и затвори очи. Щеше да поспи няколко часа, преди да отиде на работа. Сънят беше единственото спасение от нейните очи. Защото сънищата му бяха кошмари, кошмари за миналото...

Райън се скиташе из тъмните улици... Някъде над него, прозорците на блоковете примигваха с мека светлина, но там долу, където беше той, цареше мрак.По светъл от мрака в душата му може би, но достатъчен за да го погълне. Всяка стъпка го приближаваше все повече и повече към неизбежното. Някой го наричаха съдба, други провидение. Той си нямаше име за него.. беше просто неизбежното. Някъде из сенките, защото дори тъмнината имаше своите отенъци, се криеха те. Спомените, заблудите и разбитите мечти. Лицата на хората, които бе обичал и погубил, танцуваха пред очите му. Вятърът свистеше в ушите му, носейки обвинителните им думи и обиди. А той бе сам във мрака... Случки, които никога нямаше да забрави, проблясваха болезнено из ума му. Райън знаеше, че никога няма да избяга от миналото, че този мрак бе наказание за грешките му и че болката, която бе причинил някога, щеше да го преследва вечно. Лицата ставаха все по-ясни, думите все по-силни, а спомените все по-истински... Бездната на собствения му разум го поглъщаше безмилостно. Той крещеше за да не ги чува, затвори очи, за да не ги вижда.. но какво можеше да спре спомените? Полетът му в мрака беше болезнено вечен...

Всяка вечер безименната жена се появяваше и превръщаше най-големия ужас в живота му - мрака, в спасение. Нейната светлина бе всичко, което го поддържаше да живее. Райън знаеше, че пропада все по-дълбоко и по-дълбоко. Обичаше я все повече и повече. Обичаше я толкова, че искаше да умре. Да умре заедно с нея... Искаше да избяга от миналото. Да се скрие във вечния мрак... Но преди това... преди това щеше да научи името й. Налудничев блясък се появи в очите на Райън. Може би лудостта, която отричаше толкова време, най-после бе започнала да го разяжда? Но луд или не, той щеше да разбере тя как се казва...

Когато тя се появи тази вечер, Райън не изчака да загаснат светлините. Хвана я за ръка и я изведе навънка. Отведе я извън града, някъде в пустошта. Тя не се съпротивляваше. Прие желанието му безмълвно и може би се подчини. Райън се спря и се вгледа в луната. Не беше още пълнолуние, но това нямаше значение. После погледна и нея. Да, наистина беше по-красива от всичко, което бе виждал досега. И тези очи... прекрасните й зелени очи...

- Как се казваш?

Тя само поклати глава и го погледна с присмех. Тогава Райън я зашлеви с всичка сила. Очите й се разшириха за миг, но после тя пак му се усмихна иронично. Райън я удари отново... и отново... Накрая я целуна. В този миг настана мрак. И в тишината на мрака те отново се съединиха...

- Коя си ти?

Отново мълчание. Може би никога нямаше да разбере... Но нищо... Оставаше им само да умрат заедно... Любовта бе и живот и смърт...

- Тогава ще умреш заедно с мен...

Тя само се усмихна и го хвана за ръката. В погледа и имаше нещо, което той неможеше да разбере. Нещо неземно. Вече нямаше значение. Тя му даде живот и спасение от миналото, а той щеше да и даде смърт. В крайна сметка Райън винаги нараняваше тези, които обичаше. И те винаги срещаха края си преди него... И сега щеше да е така. Както всяка вечер с нея.

Райън извади пистолета си. Първо простреля нея. В смъртта си тя отново не издаде нито един звук. Накрая Райън така и не разбра името й. Той опря пистолета в следпоочието си и въздъхна. Май това беше края. Изстрел. Последното нещо, което видя преди да дръпне спусъка, беше не окървавеното й тяло в тревата, а две прекрасни зелени очи, които го гледаха с насмешка.

Мимолетна болка...

Мрак...

Тишина...

~ Untitled ~

2008-05-14T01:27:00.000-07:00

~~~ Untitled ~~~

"Никога няма да простя. Нито на теб, нито да себе си..."

Анна се скиташе под дъжда, невиждайки къде отива, нечувайки виковете на хората около себе си, неусещайки нищо освен болката в душата си. Сякаш целият й осезаем свят се беше свил до една сълза, изпълнена със гняв, самота и унижение. Повече нямаше да плаче... За бога, колко пъти си го беше обещавала, колко пъти, след всяко разочарование, се бе заричала "Повече нито сълза, нито стон, нито нищо"... И какво? Отново беше сама сред тълпата хора, отново наранена и отново сълзите се стичаха неканени. Добре, че валеше... Тя обичаше дъжда - под него винаги можеше да се самозалъже, че не плаче, че хлиповете в душата и са само ехо от лошото време. Можеше да го нарече меланхолия и да си повярва, че е силна. Хората казваха, че от несподелената любов боляло най-много. А какво ли биха казали, ако целият им живот се преобърнеше за миг? Как ли биха нарекли малката човешка душица, чиито единствен копнеж беше миг щастие? Защото Анна, макар и да не помнеше кога, знаеше, че някога е била щастлива. Също така вярваше... надяваше се, че един ден ще си припомни, какво е било тогава.

"Никога няма да простя повече."

Тази мисъл се блъскаше в главата й, изгаряше я отвътре и я тормозеше безкрайно. Кой ли би поискал точно нейната прошка? Може би Той? Едва ли. Та Него не го интересуваше, по дяволите! Тя беше нищо и щеше да си остане нищо, за него. Но нека... Разбитото й сърце не плачеше за потъпканата любов. Самотата й неможеше да бъде прогонена от Неговата целувка. Не! Анна копнееше за свобода, изгарящото желание да счупи невидимите окови около нея, мечтаеше да полети. Искаше да се рее в небесата, да прегърне слънцето, да целуне луната... да бъде част от зората...

"Няма да ти простя... Няма!!!!"

Наистина нямаше. Той беше нейните окови, затвора, от когото неможеше да избяга. Усмивките й, обичта й, душата й... всичко предналежеше на Него. А тя какво получаваше в замяна? Нито й обръщаше внимание, нито я обичаше, нито дори я поглеждаше... И нея я болеше. Но никога повече! Никога! Щеше да полети.. Щеше да е свободна...

Отнесена в мисли, Анна не усети как е наближила морския бряг. Песента на вълните, разбиващи се в скалите, я пробуди. Момичето се огледа и осъзна, къде е. Беше сама, беше тъмно, беше студено, а нея я беше страх. Тъмното криеше толкова много тайни, която тя не искаше да научи. Когато беше малка, майка и винаги и разказваше за вампирите, които я дебнели в мрака. Анна вярваше във вампирите, страхуваше се от тях, но и бяха тайния и копнеж. Знаеше, че реално, те не съществуваха, че няма от какво да се плаши, докато скита из нощта... но ако погледнеше рационално на нещата, и Бог не съществуваше, а хората вярваха в него. Всъщност Бог нямаше. Ако имаше такъв, едва ли би създал човек като нея... Или тя бе най-голямата му грешка? Дори и най-великите бъркаха... Но нали в Библията пишеше, че Бог е безгрешен?

- Няма Бог, мила...

Анна замръзна на място. Не смееше да се обърне. Чии беше този глас? Тихи, едва доловими стъпки се приближаваха към нея. Започна да трепери, когато нечий дъх пробяга по врата й. Кожата й беше настръхнала, сърцето й биеше лудо... Дори бе забравила, да диша от ужас. Усети ледени ръце на раменете си, които я завъртяха мъчително бавно. Отвори очи, очаквайки най-лошото...

...И видя Него. Това беше Той! Той я беше докоснал, Той беше с нея в мрака...

- Какво правиш Ти тук? - гласът на Анна трепереше от напрежение. Наистина защо беше точно Той тук? Тя се загледа в ледените му очи... прекрасно сапфирено синьо и почувства, как дъхът и спира. Божичко, колко го обичаше!

- Пак ти казвам, мила. Бог няма.

Гласът му беше прекрасен... толкова мелодичен, толкова истински... би го слушала с часове, стига да можеше. Той я опияняваше... Сега бяха само Той и тя, забравени в мрака, изоставени от света... перфектния миг, всичко, което би желала на тоя свят. Нямаше вече болка...

- Истински си, нали?

Усети как сълзите отново се стичат... Колко беше глупава само! Да плаче точно пред него...

- По истински едва ли бих могъл да бъда... Все пак ти ме създаде.

Той целуна сълзите й и я хвана за ръката. Поведе я на някъде. Къде? Анна незнаеше, а и не искаше и да знае. Само едно в този перфектен момент я притесняваше - как така го е създала? Та Той беше там всеки ден... Когато излизаше сутрин от къщи Го виждаше, вървеше след Него на път към училище, седеше до Него в библиотеката... Той беше навсякъде около нея... Гледаше я понякога, дори й се усмихваше. Анна стисна по-силно ръката му. Да, наистина беше истински... дори и студена, ръката му беше реална... Той я погледна и може би, очите му се стоплиха за миг. Леда се превърна във ясно пролетно небе. И беше красиво.

"Дори и да Му простя някога, никога няма да простя на себе си..."

Тя беше слаба... Беше изоставила мечтите си... Беше се отдала на самоунищожение. Но.. Никога повече! Той бе с нея сега... и я прегръщаше. Анна се отпусна в ръцете му, за първи път чувствайки щастие.

- Винаги съм бил с теб, мила. Защо, дори и за миг си помисли, че си нищо за мен?

Момичето го погледна с усмивка и прокара пръсти през косата му.

- Защото никога не беше с мен, когато имах нужда. Винаги си стоеше отстрани и ме гледаше с онзи пресмехулен поглед...

- Ти никога не си имала истинска нужда от мен. През цялото това време, ти упорито вярваше, че ще се справиш и сама...

Продължиха да вървят ръка за ръка през мрака. Единствения шум бе грохота на вълните. Понякога тя го поглеждаше, понякога той нея. Не им трябваха думи - нали бяха заедно... Тяхна беше и вечността.

- Ако скоча, ще ме хванеш ли? - Думите се изнизаха неканени от устата й, но... какво пък? Въпроса беше истински.

- Когато скочиш, ще разбереш...

Анна се усмихна и се притисна до него. Може би щеше да я хване... Може би щеше да спре сълзите й, може би щеше да я целуне, докато умира... А може би не? Може би всичко това бе сън...

Тя се огледа. Бяха стигнали до фара и той я поведе нагоре по стълбите. Когато стигнаха до парапета, той я попита:

- Обичаш ли ме?

Нямаше нужда от думи. Анна го целуна.

- А ти обичаш ли ме?

Той не каза нищо, а само и помогна да се качат върху парапета. Отвъд нямаше нищо... безкрайна височина и разбиващото се море отдолу. Но той беше с нея... не я беше страх...

- Искам да съм с теб вечно.

- Сигурна ли си?

- Да...

Той я прегърна и зарови лице във врата й. Анна не разбра защо, до мига, в който зъбите му се забиха във плътта й и не усети как живота я напуска. Не изпищя. Миг преди съзнанието да я напусне той я бутна във бездната. Летеше. А отдолу беше морето. Гласът му пошепна в ухото й...

- Няма да те хвана... Ще скоча след теб.

Тя се усмихна и затвори очи. Обичаше го.

***

Беше тъмно. Анна се огледа и видя него над себе си. Носеха се във морето... "Значи наистина вампирите съществуват?" Хвана го за ръката и се остави да я отведе някъде... Нямаше значение къде. Където беше той, там бе и домът й.

Broken

2008-05-09T03:43:00.000-07:00

Fanfiction ~

Anime: Weiss Kreuz

Genre : Drama , Char Death

Беше избягал от Ада. Беше се опитал да промени живота си. Беше опознал светлината и сега падението му беше много по-мъчително от предишната борба за глътка лъчи... Мракът го задушаваше , привличаше , превръщаше в напукано огледало. Спомняше си , колко дълго беше вървял, усещаше всяка прашна стъпка , която бе направил. Примамливата усмивка на топлината още живееше в спомените му и му напомняше за това , което бе изгубил , но и никога не бе притежавал.

Шулдих опъна крайчетата на устните си в подобие на усмивка и запуши уши. Не че това помагаше , но трябваше да прави нещо с ръцете си - нещо различно от въртенето на пистолета. Всеки писък в главата му , всяко стенание в съзнанието му , всеки шепот , който пронизваше цялото му съществувание го караше да посегне с неистовото желание да дръпне спусъка. Никога нямаше да го направи - прекалено го беше страх... Никога нямаше да отнеме живота си и да пристъпи в онзи ад , от който няма завръщане. Не можеше да бъде сигурен , че там гласовете нямаше да са по-силни , по-настоятелни , по-влудяващи. Знаеше , че пътят му е бил предначертан още от самото му раждане - дългият , каменист път към Ада... Осъзнаваше , че светлината никога не е била неговото предопределение и че нямаше шанс някога да я докосне , но какво от това ? Беше се борил , беше се опитал да промени съдбата си , беше драпал със зъби и нокти да достигне небето. И какво ? Накрая се озова една стъпка по-назад , от където бе тръгнал...

Вървеше... На къде ? И той самият не знаеше. Пътят беше еднопосочен , срелката обозначаваше Ада , а той бе прекалено слаб и уморен за да се съпротивлява на течението. Никой не може да победи съдбата в крайна сметка. Около себе си чуваше ръмженето на коли , кожата му попиваше тръпките на дишащия град , а очите му се взираха през лъскавите светлини. Колко ли беше часът ? Шулдих погледна скъпия часовник на ръката си и откри , че това не го интересува... Беше чужда мисъл - толкова ясна и отчетлива , колкото би била всяка негова. За това бе и започнал да убива - за да ги накара да млъкнат , за да се отдаде на моментата тишина , която цареше след всяка смърт. Колкото по-малко бяха , толкова по-свободен бе той...

Усмихна се. Тишината му бе отдавна загубената любовница и сега ... и сега се събраха за кратко. Погледна кръвавия труп до себе си и погали косите на мъжа почти с нежност. Надяваше се , че го разбира. Да нямаш причина , не беше извинение , а Шулдих имаше всяка причина на света - мълчанието. Колко желаеше да пусне завесите на съзнанието си и никога да не пропусне нищо през тях! Колко копнееше да не знае ден ли е , нощ ли е ... Как мечтаеше за нея - за тишината... Усети я да потръпва като листо , почувства феерията на крилете й. "Не си отивай още!" Сълза погали лицето на Шулдих и той наведе глава - беше си заминала , беше го оставила... Стотици мисли , хиляди стенания , милярди викове пометоха като вихрушка главата му и той замръзна. Гадеше му се.

Вятърът виеше - протяжен звук , неговият екскурзовод по пътя... Усещаше дъха на нощта , галещ кожата му и целуващ очите му. Криле! Хиляди криле шумоляха в главата му... Ах , колко бе отрязал , колко бе счупил и пак ... И пак те продължаваха да летят волно из безкрая на съзнанието му. Шулдих хвана едно въображаемо перо и се взря с него - безсънният му поглед се рееше по въздуха между пръстите му , но някъде там той виждаше цветове - стотици цветове се сменяха и перото бе истинско...

Капки мисли се стичаха по лицето му и той вдигна очи към небето - напукано огледало , гротескно отразяващо фигурата му. Крясъците на собствената му лудост кървяха...

Краят на пътя. Краката го предадоха и Шулдих се строполи на земята. Парче стъкло се вряза в коляното му , но имаше ли значение вече ? Мъгла се стелеше от широко разтворените порти и той потръпна. Телефонът му звънна. Единственото , което го накара да отговори на обаждането , бе учудването , че работи толкова близо до Ада.

- Да , добре съм , Брад.

- Казах ти , че съм добре , нали ?

- Не ме интересува , какво си видял!

Затвори телефона и го захвърли с всичка сила. Бе толкова близо до края , че дори и Брад не можеше да му помогне... Протегна ръка. Небесата се строполиха върху него , а земята се впи в кожата му. Облаци , увили се около врата му , го задушаваха. Въздухът имаше вкус на желязо и кръв... Или може би само кръв ? Писъци , писъци навсякъде и бездна... Мрак , ухаещ на лимон и сладък като мед... Деликатна мелодия започваща и завършваща в нищото. И светлина ... Много светлина - лъскава , ярка , болезнена...

Тишината го прегърна. Ласките й бяха нежни , почти нереални , но тя бе там. Усмихна му се и той я целуна. Беше прекалено тъмно да я види , но той я усещаше - студена , прозрачна и истинска. Шулдих се потопи във фееричната и сладост, а сърцето му спя лудия си бяг... "Може би все пак в Ада не е чак толкова зле" бе първата мисъл , която бе негова - плаха , самичка , трепереща , но негова...

~~~

Брад Крауфорд поклати глава. Видението за смъртта на Шулдих го бе поразило в последния момент , но сега , когато виждаше трупа му , осъзна пълната му сила. Германецът лежеше , подпрян на стената на една задънена уличка и на лицето му бе изписан пълен покой. "Всичко беше в главата му" , помисли си Брад и се обърна , за да не види светът сълзата , която се спусна в памет на човека , който беше толкова прекършен , а той така и не бе разбрал...

Денят на една валкирия

2008-04-27T12:14:00.000-07:00

Денят на една валкирия

06.00 - Събудих се под масата. Едното крило на шлема ми беше напръскано с кръв. Май снощи с Тор прекалихме с ейла. Ама тоя Тор к’во дупе имааааа!!! Пък как си върти гигантския .... чук ....

06.05 - Сръчках големия едноок войн до мен и той повърна в съня си. Сега ще трябва да си лъсна бронята. Сритах го.

6.15 - с триста зора изпълзях изпод масата и се блъснах в крака на един стол. Другото крило се смачка. Май ще трябва да си пера крилата с омекотител - под много остър ъгъл се чупят рано сутрин.

06.20 – 06.35 – Залитайки стигнах до кенефа. До тук добре , обаче вратата ми се опъваше. Чудно как дръжката се беше размножила на 15 и не можех да уцеля вярната. Май оня проклетник Локи има не пръст , ами цяла ръка в плодовитата брава. Винаги съм знаела , че не ме обича , откакто му счупих носа.

06.40 – Бравата все още ми се опъва. Замислих се , дали да не я счупя с голямата паган брадва , обаче мисълта , че Один ще ме глоби за разрушаване на реквизит , ме спря. След 15 разбити врати финансите ми бяха намалели солидно.

06.45 – Изритах вратата , напсувах я звучно и тя най-после благоволи да се отвори. „Блага дума железни врати отваря.” – брей , верно било. Попсувах още малко и се освободих от 3те литра ейл от снощи.

06.50 – Седя в/у тоалетната чиния и си обещавам повече да не пия с Тор! Така ме цепи главата , че чак крилцата на шлема ми трептят.

06.55 – Спря да ми се вие свят , а бравите бяха намалели на 7. Сега остава само да нацеля вярната тоалетна хартия и да пия една зелева чорба.

07.00 – 7.10 – Спънах се 3 пъти , докато стигна кухнята. Някакъв викинг ме препъна. Чак след като го сритах десетина пъти м/у краката осъзнах , че е в несвяст и вонята на гнилоч , която се носеше , всъщност е от брадвата забита в корема му. Нищо де.. Като се събуди ще е прекалено зает, за да усети болката от смазаните си яйца.

07.15 - Готвачът отказа да ми сервира 3 кила Грозден на закуска. Разфасовах го с бойната паган брадва. А той имаше числово превъзходство! Копелето беше 2 копелета и шаваше непрекъснато! Добре , че рано сутрин резъректите са безплатни. Съживих го и го помолих най-учтиво за зелева чорба, като му счупих 3 пръста в процеса. Оказа се , че Тор вече се е събудил и е изпил цялата чорба. Примирих се с айрян. Пукнах главата на готвача.

07.30 – Плющя ейл , пушен бут и ментови бонбони. Бутът малко мърда и не съм сигурна , от какво месо е , ама си го бива. След 2рата чаша ейл мъглата пред очите ми почна да се вдига и като погледнах надолу , открих , че бюстът ми прелива от бронята и има нужда от лъскане. Наместих си сутиена и метнах злобен поглед на всички ранобудни викинги , които не бяха прекалено заети да повръщат галони ейл и кила неиндетифицирано месо. Обарах любовно голямата паган брадва и им кимнах любезно за добо утро.

07.45 – Спънах се във някакъв крайник. Хвърлих го през прозореца на път към покоите си. Дано собственикът му да не се сърди много. Чух радостният вой на вълк и се наведох да погледам миловидната сцена. Животното доволно разкъсваше ръката , която бях хвърлила и дъвчеше диво , неосъзнавайки , че цялата му муцуна е в кръв. Метнах му една салфетка. След малко, както си висях наведена през прозореца, някакъв викинг ме ощипа по гръбопродължението. Разбих му главата с вярната голяма паган брадва и метнах един крак на вълка.

07.50 – Опуснах се блажено във ваната с ейлов рог в ръка. Обичам дни като този. След малко вградената аларма в едното крило на шлема ми писна. Мама й на тая кучка Брунхилд! Тая за свободно време не е ли чувала!? Пратих и един смс: „В банята съм и ще си лъскам сутиена. След час съм при теб” и получих отговор „Ако не си докараш курвенският задник при мен до 45 минути , ще те дам на Фенрир!!!” Напсувах я с такава страст , че и Один би ми завидял и излязох от ваната. Тъпа кучка!

08.15 – Почти свърших с лъскането на прашките си и се огледах доволно. Бронята блестеше , сутиенът ми отново имаше правилна форма , голямата ми паган брадва беше наострена , а крилцата на шлема ми стърчаха като 2 пълни рога с ейл. Напъхах цялата си телесна маса в килата метал , метнах си набързо малко молив за очи, нахлупих шлема и се запътих към офиса на Брунхилд. Дъртата пача сигурно вече се бе приготвила да си наостри меча между ушите ми. Ха! Ще има да взима , мама й целулитна!

08.30 – В офиса на Брунхилд съм. Кравата крещи за няква битка и разни насечени пичове. Уригнах се и тя се развика още по-силно. Даде ми шишенце с Берсеркер Рейдж и ме изрита със заръка , да дрогирам некъв викинг с него. Кучката щеше да си плати! Металът на прашките ми се впиваше в задника, а нямах време да го изправя. Да ходи да духа на Зигфрийд , к’во ме занимава!

08.45 – Конят ми изцвили и аз го потупах по гривата. Лиснах му една кофа кръв , да е модерен и го яхнах без седло. Готина съм , а ? Дори и Скулд не язди без седло, мухахахах! Препуснах из Асгард и се наслаждавах на сутрешната сеч – любимото хоби на махмурлиите. Миризмата на кръв напълни ноздрите ми и вдишах възбудено. Почти бях свършила , когато една отсечена глава едва не ме свали от гърба на коня. Мама им проста! Включих се и аз в боя...

09.00 – Още се бия... Няма нищо по-добро от едно кърваво сутрешно меле.

09.15 – Свърши. Незнайно защо всички бягат при вида на голямата ми паган брадва. Пришпорих коня към земята и битката , която неска ми беше по график.

09.30 – Измъкнах от сутиена си смачкан лист със задачи за днес и го зачетох. Тук-таме имаше петна от ейл , но се разчиташе де... Аз да не съм викинг , че да го съсипя тотално!

1. Намери Тор и му предай много поздрави от Балдур.

2. Помогни му.

3. Отиди да помогнеш на Вьолсунг да спечелят битката.

4. Обедна почивка.

5. Прелети до замъка на Гьотлихщайн и определи победител.

6. Прибери подходящите войни във Валхала

7. Седмичен отчет при Брунхилд.

10.00 – Начало на работния ден. Форсирах летящия кон до колесницата на Тор и се огледах за него. Мама му и пияница! Люшкаше се м/у воюващите и така размахваше чука , че не можех да разбера , на чия страна е. Метнах се в/у колесницата му и кръстосах крака. Чаках. След десетина минути ме погледна и му викнах:

- Ей , пич , как е махмурлука ?

Тор се дотътри до мен и се уригна звучно. „Кавалер” помислих си аз, извадих ароматизатора за дъх и му го набутах в гърлото. Изгледа ме сърдито , но нищо не каза. (Не че можеше да каже нещо , след като имаше шишенце заседнало в гърлото , де.) Усмихнах му се чаровно , докато плюеше ароматизатора.

10.15 – Тор ме гледаше странно. Погледнах го , но нищо не каза. Разкрачих се и легнах на припек в каруцата му. Нали е кавалер , каза , че той ще свърши цялата работа. Захърках леко под слънчевите лъчи и аромата на сняг.

10.20 – Тор още ме гледа. И продължава да е странно. Усмихнах му се въпросително.

10.30 – Тор ми хвърля похотливи погледи. Мама му и прасе! Ще му разбия главата с вярната голяма паган брадва. Плъзнах ръка към клупа на прашките ми и осъзнах , че ги няма... БРУНХИЛДЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!!!! Стара кранто! Разхлабила им е гайките сутринта , скапаната му кучка с кучка!

10.45 – Завързах душите на подходящите за Валхала войни на едно дърво и се отдадох на сутрешно кафе с цигарка. Тор беше кавалер и жертва последната си цигара за мен. Отблагодарих му се с очарователна усмивка и наместих сутиена си. Малко ми убиваше.

11.00 – Тор не искаше да ме пуска да си ида. Перверзен , брадат глупак! Свих му наметалото и си направих фешън поличка. Сега вече съм отнова на гърба на любимия си крилат кон и препускам към битката на Вьолсунгите. Не , че ме кефят , ама заповедта си е заповед. Напсувах за енти път Брунхилд и наместих наметалото на Тор.

11.15 – Сипах малко Берсеркер Рейдж в ухото на героя на Вьолсунгите – Грунлих и се потопих в кръвта на жертвите му. Мммммм металическият вкус на червената течност ме възбуждаше – ако бях викинг , щях да ударя една по-средата на битката и да задремя блажено.

11.20 – Спънах Грунлих и се изплезих на Один , който сигурно ме гледаше от някъде. Идиотът не успя да падне върху някоя добре наточена , голяма паган брадва , но геройският му писък си заслужаваше. Зачудих се , да проверя ли , дали сърцето му е от стомана , както разправят , но щяха да ме глобят за унищожаване на реквизит и за т’ва се спрях. Изплюх се в лицето му и той помисли , че вали. Глупак!

11.30 - 11.50 - Битката свърши. Изринах вси що става за Валхала и запалих един фас. Гледах злобно. Пиеше ми се ейл и ми се мезеше с кръв, а тука нямаше ейл... А ако прекаля с кръвта ще надебелея.

12.00 – Обедна почивка. Запалих си огън , метнах един бут да се пече и задъфках една сламка. Еееееей , чувствам се като викинг преди Коледа! Ако бях мъж , щях да си почеша междукрачието и идилията щеше да е пълна. Прасетата в замъка пеят пиянски песни и се наливат с обеден ейл. Чух писъците на няколко девици и се ухилих. Винаги ми е било странно , как викингите винаги си носят няколко девици , в случай , че загубят...

12.15 – Ръфам печен бут и гледам злобно.

12.30 – Гледам си часовника , дъвча ментови бонбони и сънувам ейл.

12.45 – Заваля сняг. Продължавам да се взирам злобно в безкрая и да псувам Брунхилд. Кучката забрави да спомене да си взема палтото от викингска кожа...

13.00 – Край на обедната почивка. Лиснах още една кофа кръв върху крилатия ми кон и се метнах на гърба му. Все още мечтаейки си за ейл препуснах към замъка на Гьотлихщайн. Снегът се блъскаше в сутиена ми , а вятърът развяваше буйната ми руса коса. Крилцата на шлема ми вибрираха и аха да полетя и се уригвах... Обичах такива дни... За пет минути дори забравих да псувам Брунхилд на леля и прачичо!

13.15 – Заредих се с пуканки и чипс от близкия супермаркет и се преземих на върха на една кула. Наместих се удобно , готова да наблюдавам битката между гьотлихщайните и вазенбругерите. Едните се развикаха „Ш’ви пикая на гроба , копеуетаааааааааааааа!” , а другите им отвърнаха с : „След като свършим с вас , няма да имате с к’во да пикаете , шибаняцииииииииии” Чуха се скандирания „КРЪВ! КРЪВ! ЧЕРВА! СТОМАНА!” и призиви към бат’ Один. Клетите глупаци дори не осъзнаваха , че на Одинчо не им дреме за тях и че аз ще реша развоя на битката. Изкисках се.

13.30 – Муам пуканки и пуша на върха на кулата. Все още се чудя , кой да победи. И двата отбора са еднакви свине и не играят по правилата. Развиках се на един за червен картон , скочих от кулата и грациозно проверих дали сърцето му е от стомана... Не беше. Долен лъжец! Разходих се малко из битката и поритах малко междукрачия.

13.45 – Тая битка е скучна и скоро нямаше да свърши. Реших да отскоча при колежката в съседния замък.

14.00 – Оказа се Скулд. Мама му и късмет! Повика ми малко на тема задължения и седнахме да пием ейл. Ей , обичам я тая мадама! Ако бях лесбийка щях да и пусна! Питах я дали има резервни прашки и тя с радост се отзова. Нахлузих новите прашки , издухах си носа в наметалото на Тор и реших довечера да му го върна. Побъбрих още малко със Скулд , изльокахме един галон ейл и реших да се връщам при мойта битка. Мляснах я звучно по бузата за довиждане и се почудих , дали да не и пусна – все пак беше от ясно по-ясно , че тя е лесбо , а и погледите , дето ми хвърляше неска бяха крайно красноречиви.

14.15 – Склуд ме чука , докато се наливам с ейл.

14.30 – Чукам Скулд , докато тя се налива с ейл.

14.40 – Чукаме се взаимно , докато и двете се наливаме с ейл.

15.00 – Пуснах един език на Скулд за довиждане и се върнах при мойте хора. Още не бях решила , кой ще победи и реших да си помогна сама. Огледах се за хубавци и от двата вида и реших , че вазенбругерите ми допадат повече – по-космати бяха. Наместих си сутиена , барнах си еротично дупето и се впуснах да им помагам...

15.30 – Все още помагам на хубавите слабаци. Кръвта се лее по тялото ми , преживявам множествен оразъм и започвам да желая да пикая права. Клекнах и се облекчих в устата на някъв полумъртъв викинг – ако оживееше , дълго щеше да помни вкуса на секретите на една валкирия. Изкисках се и се замислих за Скулд и нейните секрети....

15.45 – Ейл почивка в двата лагера. Отскочих при Скулд за нова доза чукане. Ей , Великден е мамка му! Трябва се чукаме до припадък! Поркахме ейл , замеряхме се с яйца и кръв и общо взето се сприятелихме адски много. Гледа ме почти толкова похотливо , колкото и Тор. Трябва да ги пробвам двамата един след други и да реша , кой ме кефи повече. Но както и да го мисля , Тор е толкова космат , че само като си помисля за буйната гора , обрасла по тялото му и се възбуждам. Започнах да си представям как плувам в косми и надигнах рога с ейл. Скулд забеляза еротичното ми уливане с алкохол и ме налази...

16.15 - Гьотлихщайните и вазенбругерите си пиеха кръвта един на друг и се отдаваха на светски удоволствия. Беше докаран нов керван с девици и пияниците пищяха от кеф. Убиваха се докато опъваха девиците и който паднеше убит , бе изритван настрана и мястото му в девицата бе заемано от някой още по-голям , свиреп и космат.

16.30 – Девиците свършиха и вече не бяха девици. Викингите започнаха да се бият пак помежду си , чакайки новата пратка свежа дефлорация.

17.00 – Взе да ми писва. За щастие битката на Скулд беше свършила и тя дойде да ми помага. Отдадохме се на приятни занимания върху купчина трупове и пиехме ейл една от друга. Викингите продължаваха да се избиват около нас и чат-пат нов труп се добавяше към нашия куп. Ей , къв кеф било да се чукаш близо до небето! Лежахме в косми , кръв и месо и се любувахме една на друга.

17.30 – Скулд избяга , че имала среща с Урд. Мама и и кучка! Остави ме крайно незадоволена.

17.35 – Тор прехвърча с каруцата си и седна в/у купчинката трупове да ми прави компания. Седнах в скута му , зарових се в козината му и се загледах в замиращата битка. Девиците бяха престигнали. Тор сподели , че прашките ми му убивали и ги свалихме. Сега е много по-удобно. Той ме погледна похотливо и ми предложи бъчва ейл. Егати кавалера! Влюбих се!

17.50 – С Тор се гледаме влюбено и той ми прави намеци. Чудех се , дали да не му отсека главата , но се усетих , че не сме в Асгард и резърекцията му ще ми струва доста скъпо , а аз за мъж пари не давам. Разменихме си малко ейл уста в уста и усетих гордите му косми между зъбите си. Влюбвам се все повече и повече.

18.15 – Битката е към края си , но с Тор не го забелязваме. Кефим се един на друг в/у труповете. Той сподели , че кръвта върху мен била идеално мезе към ейла и му предложих довечера да го напия така върху масата във Валхала. Естествено , че прие! Свали ми и сутиена , защото му прискрипвал пръстите и обеща , че после ще го завари на мястото му.

18.30 – Край на работния ден. С Тор решихме , че вазенбругерите ще победят и им помогнахме да завладеят замъка. Наливахме се с ейл по тоя случай. Тор реши да ме обарва без мое позволение и му счупих пръст. Не че това го спря да си намести .... чука ... по-удобно , но мен това не ме засяга. Помолих го да ми изкове прашки и той се съгласи с ентусиазъм. Подкара каручката към Асгард , докато аз подкарах стадото войни от тая битка за Валхала.

19.00 – Обрах всички войни , които ми се полагаха неска и ги извисих във Валхала. Бяха много доволни. Първата им работа беше да се сбият , а втората да се втурнат в кухнята с цел напиване под масата. Докато се отправях към офиса на Брунхилд с умиление слушах пиянското им пеене. Бахиммаата на тия викинги – от един труп и един рог ейл се напиват!

19:20 – В офиса на Брунхилд съм. Силиконовата крава пищи пак нещо. Явно Зигфрийд не я е чукал като хората. Пада й се! Предадох й седмичният отчет , целият оплискан с кръв и ейл и се изплюх между гърдите й. Явно й хареса , защото спря да вика и ме загледа похотливо... Мама му стара! Защо всички днес ме гледат похотливо! Ще взема и аз да почна да се гледам сама , баси!

19:30 – Брунхилд продължава да ме гледа похотливо , но аз се примирих и не ми пречи. Казах й , че пак ще я наплюя , ако ми даде чека за седмицата. След три мазни храчки ми го връчи , заедно със солидна сума отгоре. Ей , взех да я обичам тая кранта! Като гледам даже и любимка й станах. Май ме чака повишение. Хухухухуууу!

19:50 – Отпуснах се във ваната, докато някакво слугинче ароматизираше водата ми с кръв. Платих да ми оформят наново и да лъснат до блясък броните и шлема ми, като заръчах да увеличат номера на сутиена ми. В момента ми стягаше и Тор явно не го беше заварил като хората. Погълнах една бъчонка ейл и с клатушкане се отправих към гардероба ми.

20:15 – Търсех свестни дрехи , когато един умрял викинг нахлу в покоите ми. Пребих го. След малко стана. Пребих го пак , за дето си развалих прическата първия път , когато го пребих. По някое време изломоти , че ми носел съобщение от Тор. Спрях да му чупя кокалите и изчаках. Оказа се цяла шепа косми! Изпаднах в екстаз! Тоя Тор знаеше , как да омайва жените!

20:30 – Все още търсих някоя по-секси броня , докато съквартирантката ми сама си зашиваше девствената ципа. Каза , че имало един грубиян , който я обичал непорочна. Изкисках се. Трябваше да питам Тор дали си пада по извратени неща.

21:00 – Влязох в пирната зала. Тор ме очакваше до вратата и галантно ме щипна по задника. Разбих му носа. Щипна ме по-силно. Явно си падаше по агресивни жени. Разбих му ченето.

21:05 – Тор ми се обясняваше във вечна любов , докато фъфлеше и плюеше кръв и зъби. Потупах го малко по-силно по малкия Торчо и му напомних , че е женен. Май се депресира и отиде до тоалетна.

21:30 – Скулд намина да ме види и си разменихме малко секрети над един рог с ейл. Добре де , не беше един... Пирамида от ейлови рогове. Забавлявахме се , но Урд мина и си я прибра. Тор никъде не се виждаше.

21:55 – Бях изпила 2 бъчви с ейл и си намествах сутиена. Оглеждах се за моя нов любим. Определено беше къдееее , къде по-космат от Урл. По-едно време чифт прашки с шарка на чукчета изтрещяха на масата и ми разсипаха ейла. Тамън бях готова да убия нещастника , който ме заля с алкохол , когато Тор ме награби и собственоръчно ми ги сложи. Каза , че били подарък и че ще се развежда. Свих рамене и му обясних , че няма да плащам аз издръжката на лапетата му.

22:10 – Мисля , че Сиф иска да ме убие. Размрънка се , че съм и откраднала мъжа. Ейлът беше започнал да ме хваща и и разбих носа. По-скоро отсякох. Разрева се и си тръгна. Добре , че във Асгард всяки рани се лекуваха. Дори и смърт. Тор ме изгледа удобрително и отърка козина в мен. Доволна съм.

22:50 – С Тор се надпиваме. Предложих да напием и малкия му Торчо , но той отказа. Трябвал му... Мъж! Опита се да ми сваля сутиена със зъби – доста неуспешно и му костваше 7 зъба. Отиде до тоалетна.

23:05 – Наливам се с ейл и виждам едно-три, едно-три, едно-три. Моят любим се завърна с нова усмивка. Май беше метална , защото докато ми сваляше сутиена със зъби тракаше зловещо. Този път успя и го метна в огъня. Изръмжах на тема униформи и глоби , но той пиянски ме увери , че всичко е на негова сметка. Успокоена се отпуснах в него и с наслада усещах козината му по гърба си.

00:00 – Тор вдигна наздравица в моя чест. Щях да бъда полъскана , ако не бях почти мъртво пияна. Сиф се опита да ме удуши. Разбих и главата с бъчва ейл и после се мразех. Изхабих хубавата напитка...

00:45 – С Тор обикаляме коридорите и пеем пиянски песни. Опънахме се. През цялото време хълцах.

01:00 – 02:30 – Не помня нищо освен козината на Тор.

03:05 – С Тор се върнахме в пирната зала , доизпихме останалия ейл , катурнахме се под масата и заспахме.

Voodoo

2008-03-24T14:12:00.000-07:00

Лунна светлина. Виене на свят. Странни , но гъвкави чупки. Грациозни извивки. Трептене.
Няколко змии се плъзгаха по тялото на Айба. Езиците им галеха тъмната й кожа , цялата настръхнала в очакване. Стъпките й ставаха все по-забързани , а танца й - все по-еротичен. Ръцете й се протягаха към небето , сякаш да го докоснат , а при всяко движение на тънките й китки десетина тънки гривни подемаха ритъма на барабаните. После дланите й се спускаха по шията , по гърдите , по корема ... Сплитаха се със змиите , галеха нежно ледените им люспи , върховете на пръстите й едва едва целувайки ги. Устните й бяха разтворени леко , тихи звуци на възбуда преминаваха с недоловимо трептене през тях, политайки към небето. Целият свят се беше вторачил в Айба. Езикът й се стрелна напред , спря се за момент , а после го прокара между два пръста - бавно , сякаш очаквайки змията , която се плъзна по дланта й... Целувката беше кратка , студена и нереална. Друго влечуго се изви по шията й. Айба тръпнеше в екстаз. Черната й лъскава кожа беше изтръпнала и когато мятащата й се коса я докоснеше , очите й блесваха още по-ярко.

Барабаните забързаха монотонния си ритъм , а гривните на момичето зазвъняха още по-рязко. Танцът й със змиите стана още по-чувствен , първичен , кадифен. Бедрата й трептяха , ръцете й се извиваха , кръстът й се чупеше , стъпките й глухо се сливаха с ритъма. Песента на нощта... Дланите й започнаха да се сплитат с косата все по-често , възбудените й стонове звучаха все по-силно... Цялата гореше - огън , който никой не можеше да види , но изпълваше всяка нейна клетка. Блестеше , обляна в капчици пот. Изведнъж прозвуча тътен. Змиите се отдръпнаха , а Айба падна на земята. Тялото й се разтърси от конвулсии , писък на екстаз се откъсна от устните й , а бедрата й блестяха мокри. Лежеше , осветявана от лунната светлина , оцъклена , неспособна да си поеме въздух. Вятърът се галеше по голото й тяло , нощта се сливаше с чертите й - всичко около нея се опитваше да се докосне до частица от топлината й. Змиите отново се увиха около нея , плъзгайки се по краката и гърдите й. Хладният им допир предизвика нови спазми на удоволствие , а барабаните подеха монотонната си песен. Айба се гърчеше на земята , писъците й пронизваха небето , а тялото й се тресеше... Или може би земята се тресеше ? Вятърът се усили , мрака се сгъсти... Отвори очи.

Айба се изправи грациозно. По тялото й не беше останала й следна от потта , допира със земята , умората на оргазма. Погледът й гореше...
Барабаните затихнаха...

Как се пише фенфик :Р

2008-03-22T07:12:00.000-07:00

Туториълче написано за един форум :Р

1) Мили мои деца , четете книжки , хванете фенфикшън нет , намерете някой по-дълъг и стойностен фик и се забавлявайте. Мдааа , най-важното е забавлението. Книгите ги четете за богатство на речта , фиковете за идея , как по дяволите се структурира един фик.

2) Независимо дали фика е на български или английки , правописът и пунктуацията са изключително важни , колкото и да не ви се вярва -___-
Колкото и да е готин фика , ако е написан "грозно" ще си изядете един злобен флейм от мен и тези , на които им пречи шльокавицата. И нали съм добра душа , ето ви малко помощни средства:

~ Има едно страхотно помагало от 4 до 7 клас по Български език с правилата в нашия език . Синьо е , прилича на нотна тетрадка и да е максимум 4-5лв.

~ Ако не ви се дават пари , АОК беше написал една тема -> тук - Проблема при нея е , че е малко дълга , а и нека си го признаем - мързи ви да прочетете няколкото правила на форума , едва ли ще седнете да четете нещо , което ще ви помогне и в писането, и в училище. (Тааааааз днешната младеж.... :Р)

~ Мозила имат един много готин ад-он -> речник на български ~~ Всеки допуска грешки като пише , нормално е , а нещо такова помага адски много , когато правим грешки от недоглеждане. (Червения пунктир под думата и е стряскааааащ xD )

3) Айде , вече знаем (надявам се) що годе как се пише на български. Сега е момента да седнем и да си осмислим фика. Харесвате си аниме , избирате си двойка (без СасуСаку , plix plox -_____-'' little bit overused , ya know>< ) и обмисляте какво да пишете.

Бъдете реалисти - без клишета не може , но цаката е да представите тези клишета по нов начин. Ииии какво като Ичи ще се напие , а Ренджи ще го изнасили ? Важното е , как и защо Ичи се е напил и защо Ренджи ще прави лош , потен смекс с него xD

4) Знаем как се пише ? Имаме идея ? Искаме да го напишем ? Идва момента , който сте чакали толкова много време - писането на фика.

~ Преподготовка:

Преди да седнете да пишете , помислете какво ще ви предразположи. Хаха , не ми се смейте - обстановката е хипер важна. Аз лично си запасявам със кола и цигари , пускам някоя циклежна музика и сядам да пиша. (xxxxx като си спомня на какво циклих , докато писах Inui and the pink fairies xD~~ )

~ Писане на фика:

Такааааам ... Отваряме един хубав уърд документ (.doc , не new topic!!) и започваме да си изливаме мислите и душата. Забравете клиширани първи изречения като - Имало едно време , Саске се събуди с махмурлук , Беше хубав ден над някъде си and so on and so on.. (Освен ако не искате да пишете fanf*ck естествено , но това е друга бира )
Гледайте да не се разсейвате , докато пишете , че дистракшъна ражда големи простотии.

~ Редакция:

Въобще не си мислете , че ще минете без добрата стара редакция! Огледайте внимателно за граматични и смислови грешки , за повторения , за двусмислици и etc. Надявам се , все в часовете по Б.Е. сте говорили за това (освен ако не сте ги пропуснали или сте прекалено малки за да сте ги имали изобщо ^__~ ). Препрочитайте до момента , в който вече не намирате грешки... Сега идва следващата стъпка:

5) Намираме си свестен бета рийдър (или редактор) , който съвсем честно и критично ще ви поправи останалите грешки , ще ви направи забележки , кое не е наред и ще ви каже , дали изобщо има смисъл да поствате фикчето. Ама гледайте да си намерите някой ужасно критичен и взискателен , който да ви накара да се ядосвате на собствената си простотия :Р~~

6) Ето сега няколко мои лични правила за структурата на един фик:

* Големината на един чаптър (глава) трябва да е над хиляда думи! 1000-1500 са малките чаптъри , които честно казано подминавам , ако чета във фф.нет. Един нормално дълъг чаптър е 2000+ - 2500- думи. Кратко съква на макс ^^

* Ползвайте добрите стари абзаци. Като се пльосне една маса текст без никакво отделяне , читателя първо си мъчи очите , второ псува като за световно. В крайна сметка фика е насочен към читателите - вие да се изфукате колко сте готЯни и какви творци сте , а те да се изкефят на нещо свежо.

* Заглавието е това , което хваща окото. Какви са тия глупости "MyFuck: SasuSaku , (SasuSaku) , Sasuke and Sakura and so on~ !!! Просто е смешно -______-'''' Измислете нормално , не ЧАК толкова клиширано и досадно заглавие и ще получите бонус-точка.

* Препоръчително е да завършвате чаптъра с клифхенгъри (бел. пр. висяща скала :Р -> отворен край , стряскаща случка , развой на събитието и етц.) , които да накарат читателя да си чака следващия god damned chapter!

* Пряката реч на български се отделя с нов ред и тире , не със кавички!
- 'Ко ста'а , Бякуя , dude ? - например ...
Мислите са в кавички и не е нужно да се отделят на нов ред. "Лелееее , тая Хината къф задник ималаааа. Оле , ша е порна!" (пак пример *нивинну* )

* В разрез с примерите , които дадох по горе , жаргоните , съкратените думи и т.н. са крайно нежелателни.

* Описвайте! Дългите изречения и прилагателните дават живот на фика или разказа. Какъв е смисъла да се напише :
'Ечизен се прибра. Беше уморен. Погали Карупин. После изгледа на кръв баща си. Влезе в стаята си. Легна на леглото. Затвори очи. Започна да мисли за Момо-семпай" , като може да се напише много по-четливо:
'Ечизен се прибра от дълъг ден , изпълен с тренировки , погали пухкавия Карупин и се запъти към стаята си. По пътя изгледа на кръв баща си , заради поредния глупав коментар на досадника и накрая блаженно се отпусна на леглото си , потънал в мисли за Момо-чан.'

7) Еми , ако сте спазили всичките стъпки до сега , feel free да постнете във форума. Не се сърдете на критики - никой не е безгрешен , а на повечето юзъри им е писнало от леймърски изпълнения. Е , ще се научите :Р

Calling the Rain

2008-03-21T17:43:00.000-07:00

Суша ...
Седнала под едно сгърчено дърво , Лийра се взираше в далечината.. Някъде там , някъде там трябваше да има зеленина. Някъде там валеше ... Някъде там .... Някъде там хората гледаха някоя мързелива река , неосъзнавайки какво богатство е. Някъде там ... Да , но не и тук. Момичето облиза напуканите си устни и премрежи поглед. Не искаше повече да се взира в малкото селце , схлупено под лъчите на жаркото слънце , блестящо някак тъжно сред безкрая на кафявата трева. Всичко вехнеше , всичко умираше ...
Лийра не помнеше , кога за последно бе валяло. Старите богове , тези , чиито имена не трябваше да се споменават , се бяха завърнали , за да си отмъстят. "Той не може да ни защити от Тях" , помисли си тя горчиво. "Никой не може да ни спаси от съдбата , която сами си отредихме." Някога майка й бе изгорена на кладата , само защото отказа да смени вярата си. Дали беше щастлива сега ? Дали духът и бродеше свободен из безкрайните цветни поля на това , което вече трябваше да нарича "рай". Колко беше лесно цял един народ да си промени вярата пред заплахата от огън и сеч! Колко беше лесно да измениш на сърцето си, да се продадеш на един нов , жесток и кървав бог ... Смъртен бог ... Лийра презираше тиранина , който управляваше страната им - този , който се беше провъзгласил за бог , този който наказваше жестоко хората , които му противоречаха. И какво беше причинил на обикновенните селяни , на бедните овце , които трепереха от страх при всяко негово движение? Смърт... Сушата уморяваше селото й бавно и безмилостно - добитъка беше измрял , посевите се бяха сгърчили , хората бяха загубили надежда - бяха станали един мъртви сенки , очакващи края си всеки миг. Не трябваше да е така! Защо , защо се бяха обърнали срещу обикновенните хора , а не срещу тиранина?? Лийра отвори рязко гневните си зелени очи и заби юмрук в безжизнената пръст.
- Защо? - просъска тя и усети влага по бузите си. Плачеше? Нима имаше толкова течност в тялото й , че да плаче? Не знаеше дали да приеме сълзите , като знак , че е още жива или като предзнаменование , че краят й наближава.
Някога до това умряло дърво течеше реката. Момичето си спомни със тъга за кристалните води на бързата вода , за ледено-студената й милувка , за живота кипящ в и около нея. Лийра се сгърчи , надявайки се по-скоро да дойде нощта - поне през нощта жаждата бе по-поносима. Разплака се още по-силно ... Сълзите й капеха бавно , почти като в сън върху напуканата почва , която ги поглъщаше в мига , в който се докоснеха плахо до нея. А може би се изпаряваха още във въздуха , неспособни да преодолеят тежката жега? Лийра не знаеше ... Съзнанието й бе прекалено заето да проклина всички и всчико... Знаеше , че скоро ще умре - водните запаси бяха почти на привършване.. Потопи се в мъката си , забравяйки за вечната , ненатрапчива мечта за дъжд...

Беше се унесла... Абстрактни сънища притичваха по полезрението на съзнанието й , но нито имаше сили да ги улови , нито желание да се слее с тях. Не и бледата сянка , която седна до нея и докосна с призрачни устни челото й.

Събуди я мирисът на вода... Не , водата нямаше мирис - беше онова усещане , че около нея има вода или че ще вали. Взря се стреснато в небето , надявайки се да види тежки , черни облаци , предвещаващи дъжд. И те наистина бяха там - сгушени , начумерени , безкрайна маса , приличаща на памук. Лийра се усмихна... Напуканите й устни се разтегнаха болезнено , дори капчици кръв избиха по малките ранички. Но не я интересуваше мимолетната болка - горе имаше облаци , облаци , които щяха да дарят живот... Дали боговете бяха чули клетвите й ? Или...
- Нали не халюцинирам? - прошепна тя повече на света , отколкото на себе си. Не че очакваше отговор - просто сънищата понякога бяха прекалено реални.
Нещо се раздвижи около нея. Тя се обърна стреснато и видя Него. Беше бог - невероятно красив , безкрайно неземен и ужасно нереален. Призрачната Му фигура беше изтъкана от течаща вода , синьо-сивкавият цвят на кожата Му контрастираше ярко с кафявата , мъртва земя около Него. Но не фееричният вид Го правеше бог , а очите - две леденосини кристала , които сякаш бяха събрали цялото знание и мъдрост на този свят. Лийра преглътна сухо, незнаейки как да реагира.
- Кажи Ми , момиче , искаш ли да завали?
Гласът Му беше същият като очите ... Лийра само кимна , онемяла от наситеността на аурата , която присъствието Му разпръскваше.
- Какво би дала , за да усетиш бушуващата буря , която се таи в небето , да се излее над селото ти и да спаси жалките ви , предателски животи?
Жилката на гняв и обида в гласа Му разби сърцето й. Усети как всичко , което някога беше изпитвала някога , сега се трансформира в ужасна мъка. Искаше да заплаче , да падне в краката Му и да моли за прошка. Беше забравила името му , а може би никога не го бе и знаела , но изпита такава силна вяра към Него , толкова силна болка от това , че го бе предала...
- Отговори ми , момиче!
Лийра потрепери... Когато заговори , освен тялото й и гласът й трептеше като самотно листо , подхвъляно от вятъра.
- В-в-всичко...
Едва сподави сълзите в очите си. Презрение ли имаше в Неговия поглед ? Лийра се сви , сякаш чакаше богът да изрече окончателната си присъда. Взираше се в Него , в лицето Му , дори и в очите Му. Беше готова на всичко за отговор. Искаше дъжд , искаше живот... Изведнъж гнева , който бе забравила при Неговата поява , се появи отново. Огънят , който изведнъж пламна във вените на момичето , върна гордо изправения й гръб , пламъка в очите й и стоманата в думите й. С него дойде и прозрението...
- Нашите прегрешения са си наши. Не трябва земята да страда за това , че хората са предатели. Не я ли чуваш как стене? Как умира?
Той й се усмихна почти топло и махна с ръка:
- Нека така да бъде тогава...
Изведнъж дъждът плисна! Едри , тежки капки вода започнаха да се стичат по лицето й. Тя отвори уста , поглъщайки жадно живота , който носеха със себе си. В сърцето и избухна щастие и тя разпери ръце и започна да танцува в такт с ритъма на дъжда. Беше прекрасно! Въртеше се като обезумяла , а дъжда се сипеше и сипеше около нея. Събу обувките си и стъпалата й усетиха лакомото дишане на земята - толкова настървено , толкова щастливо ... Лийра не разбра , кога беше почнала да пее... Танцуваше и пееше , пееше във възхвала на старите богове , на тези , които бяха преди и щяха да останат винаги. Гласът й се носеше ясен и звънлив като птича песен. Беше жива!
Минаха часове докато дъжда спря. В момента , в който последната капка целуна земята , Лийра падна изнемощяла в калта и зарови нос в аромата на мократа пръст. Беше прекрасно... Той се надвеси над нея , погледът му пълен със насмешка и симпатия.
- А какво ще правим сега ? Когато даде живота си в замяна за един танц под дъжда ?
Този път тонът Му беше мил , почти любвеобилен. Момичето го погледна въпросително , нямайки сили да Го попита , какво има в предвид. Той се усмихна и устните Му докоснаха челото й:
- Ти извика облаците , ти накара дъжда да се излее , ти направи всичко това , със собствената си енргия , със собствения си живот.. Какво ще правим сега ? Когато умираш ? Заслужаваше ли си ? Трябваше ли да спасиш тях , като се лишиш от собственото си съществуване ?
"А защо да не?" помисли момичето. "Защо да не? Така и така щях да умра ... Сега поне ще умра щастлива - щастлива , че земята е отново жива , щастлива , че хората ще продължат напред , щастлива , че Ти служих..." Лийра притвори очи ... Усещаше как мирисът на мократа почва става все по-далечен , как нощта почернява и как образът Му изчезва. Усмихна се...

Той се наведе над нея и прошепна:
- Не сега , мила моя жрице , не сега ... Още работа има за теб , преди да се върнеш при мен ... при нас...

На следващия ден подивелите от щастие съселяни на Лийра намериха няколко сини цветя под дървото - там където сълзите на момичето бяха капнали...

Адаптация

2008-03-01T23:56:00.001-08:00

Адаптация ...

Спри не си отивай! Ще ми бъде тъжно!
Ще ми бъде тъжно без твоите ръце.
Не, не си отивай! Днес ще ти направя
най-страшното признание:

"Под мостовете не шумят реки,
когато ти не си, не си със мен.
Пристанищата са пустинно тихи,
когато теб те няма." (x2)

Спри не си отивай! Ще ми бъде тъжно!
Ще ми бъде тъжно без твоите ръце.
Не, не си отивай! Ще ми бъде тъжно,
без твоите единствени ръце.
Не, не си отивай! Ще ми бъде тъжно,
без твоите единствени ръце.

~~~

Обичам те ... И ще те обичам , дори и да не си със мен ... Край - колко ужасна дума ...

Oblivion

2007-12-06T07:00:00.000-08:00

Страх ме е ...
Страх ме е от самотата , страх ме е от любовта , страх ме е от всичко и от нищо ...
Искам ...
Искам да бъда с теб , искам да постигна мечтите си , искам всичко ....

Какво бяхме преди и какво сме сега ? По-малко приятели ли сме от преди ? Защо вече не мога да ти казвам , какво чувствам и мисля от страх , че ще те нарани по някакъв начин ? Защо колкото повече те обичам , толкова повече ме боли ? Къде е проблема ... Къде е грешката ? Какво объркахме ?

Не мога да ти дам всичко , което искаш , както и аз не мога да получа всичко от теб . Невъзможно е . Дори и не го желая . Знаеш , че не обичам големите неща ... Малките странични жестове са това , което ме стопля най-много . Онзи моментен изблик на емоции и топлина и усмивка . Обичам клишетата , обичам да ми казваш , че ме обичаш ... Дори , това "повече"... Да , искам да те обичам повече! Имам нужда да те обичам повече! Знам , че боли . И мен ме боли , и теб те боли ... Но нали моята болка е моя , а твоята твоя ? Звучи гадно. Може би никога не сме знаели , че ако болката е обща , ще боли по-малко. Но ... искам твоята болка , но не искам ти да опиташ от моята . Не искам да те боли !!!! Готова съм на всичко , само и само мен да ме боли , а теб не. Знам , че и ти мислиш същото ... И боли . И винаги ще боли ... Човешките същества сме създадени за да се нараняваме един друг. Но знам , че ме обичаш ... И това ми стига ... Малко ми трябва , за да съм щастлива - една усмивка , един жест , едно "обичам те" , една прегръдка , едно розово слонче ... Не искам да се отдалечаваме един от друг ... Искам всичко и не искам да губя нищо. Липсваш ми ... Знаеш ли защо ти се обаждам винаги преди да заспя ? За да заспя със усмивка , със гласа ти , който съм чула преди минута...

Приеми ме такава каквато съм . Имам нужда понякога да съм далеч от теб , имам нужда да те ревнувам , имам нужда да бъда специална . Просто съм такава. Това , че наричаш всички "мило/сладко/етц" ме влудява. Чувствам се една от тях. Не искам да съм "ей , ти" , но не искам и да съм "милото" с което си пиеш биричката след работа или говориш в айерси. Но "ей, ти" боли още повече. С какво съм по-малко? Колкото и да ти го казвам , няма ли да го разбереш ? Ревнувам , гадно ми е , боли ме... Как да го кажа ? Как да ти го обясня ? Толкова ли не мога да бъда нещо по-специално , по-различно от тях ? Както и да е... Може би с времето ще свикна и ще боли по-малко...

И мълчанието... Мразя да мълчиш.. Мразя да говоря и да получавам тишина в замяна... Имам нужда от успокоение , когато плача ... Имам нужда да ми говориш ... Имам нужда от "обичам те" ... Колкото и да ми го казваш , проклетата фраза няма да се обезцени и със една стотна ... Но явно за теб не е така... И думата не е "бичам" , а "Обичам" ... И винаги ще е "Обичам" , а не някое от нейните производни...

Когато падна ще ме хванеш ли ?

Обичам те....

Щастието , човека , слънчевите лъчи ...

2007-08-10T13:41:00.000-07:00

Какво е щастието ? Напоследък постоянно седя и се чудя ... Не че не съм щастлива , напротив , но просто понякога си мисля , че щастието не е това , за което го смятат общоприетите норми . Някой неща си идват и си отиват , разминавам се с хора , които съм познавала преди години , губя и намирам и всичко постоянно се сменя около мен . Чудя се , дали не забравям нещо много важно ? Ние , хората , прекарваме целия си живот в търсене на нещо ... Дали ще е щастие , любов , пари , приятелство или нещо друго , все пак търсим ... Стремим се към някоя цел , която осмисля съществуването ни .. Мечтите , които се сбъдват не са мечти . Това означава ли , че никога няма да намерим това , към което протягаме безпомощно ръце през цялото време ? Никога не сме напълно доволни от това , което имаме ... Когато нещо е в ръцете ни , когато имаме нещо , което винаги си е било при нас , не осъзнаваме колко е важно , до мига в който не го загубим .. А някой неща не могат да се върнат . И какво правим тогава ? Седим и се тръшкаме , колко ни е ужасен живота . И с какво право ? С правото на това , че сме разумна раса ли ? Ако бяхме разумна раса щяхме ли да губим толкова много неща в стремежа си към недостижимото ? Сякаш искаме да докоснем слънцето , знаейки , че ще изгорим .. Сякаш се опитваме да уловим лунни лъчи в шепи , макар и да осъзнаваме , че е невъзможно ... И защо го правим ? От едната чиста гордост ли ? От това необуздано чувство за свобода , което не можем да изпитаме ?
Сами си поставяме граници в живота , а после се оплакваме , че ги има.. Сами се отричаме от най-простите неща , защото търсим нещо сложно и незримо .. В дъното на самата ни същност няма логика , затова я търсим в нещата около нас . Колко пъти разбихме баланса на крехкото си съществуване и колко пъти още ще го разбием ? Със всеки изминал миг се отдалечаваме все повече и повече от това , което търсим , губим човешката си същност и се превръщаме в животни и това ни харесва . Трябва да ни харесва , щом го правим от векове ... Затъваме в калта , невидима под пластовете небостъргачи , лукс , злато и пари . Губим чувствата си , наричайки ги с други имена , по-изтънчени , по-умни , по-сложни и по-кухи ... Говорим си чрез машини , понякога никога не виждаме , човека , когото обичаме , стремим се да се слеем с тълпата и да живеем по стандарти ... И в същото време говорим за свобода . Човека е човек само когато е свободен . Та ние кога сме били свободни ? Кога за последно наистина сме се чувствали все едно нищо не може да ни спре , без съвестта ни да се обади , или вградените в нас норми да ни спрат ? Какво ни задържа на едно място , окаишени на земята и затъващи все по надълбоко , вместо да полетим в небесата ? Да летим ... Мечтата на всеки човек .. Имаме си всичко освен крила . Изобретихме самолети ... Но може ли самолета да даде чувството за свобода , което биха ни дали крилата ? Искаме да летим , но ни е страх да се научим .. Ограничаваме се със всеки изминал миг ... Страх ни е да се погледнем в очите , страх ни е да обичаме , страх ни е да живеем . Страх ни е от всичко и което е най-лошото , най-много ни е страх от другите хора . Тези от собствения ни вид , тези , които са по-опасни от диво животно .. И от самите себе си .. Никой не знае , на какво е способен човека , защото сам човека като единица не знае , на какво е способен . А какво остава за милиарди хора на куп ? До къде ще стигнем ? Доколко ще се отречем от себе си в стремежа си към небето ? И кога ще осъзнаем , че ще ни израснат крила тогава , когато спрем да се опитваме за нещо повече , а се задоволим с това , което имаме ... И отново се питам ... Какво е щастието ? Ще успея ли да се отрека от собствената си природа и да престана да го търся ? Защото , колкото и да осъзнавам , че ще го намеря само , ако спра да го търся , порива да протегна ръце към лъчите на слънцето и да ги уловя е непреодолим ...

wall-че за Enjyu

2007-06-23T03:34:00.001-07:00

*гордо*

Едно стихче и още нещо ~~~

2007-06-21T11:43:00.000-07:00

чакам те тук и сега
просто част от пепелта
Една усмивка непозната
изгорени са крилата
Парченца стъклени във мрака
ехо от стенание в душата
Глухи стъпки във прахта
Дали си ти това?
Намерих те за миг поне
вопъл на наплашено, само дете...

~~~~~~~

Мнях... Сдух агейн. Мамка му и живот. Искам си го мамицата му! Но за мен никога нищо! Няма да се впускам във монотонни оплаквания, колко ми е скапан живота и колко боли. Ми всеки го боли поради няква причина. Това не пречи да се дзверя на всичко живо, ама аз съм си зверче така или иначе. Тъпа влюбчива плюшена животинка. *скимти* Сега цяла вечер ще мрънкотя колко искам, защото наистина искам... ноооо дали ще получа е нещо съвсем различно. Зациклих жестоко на една песен... Не мога да спра да я слушам -___-" Ама винаги е най-яко като сам си сипваш.

Daughtry - What about now:

Shadows fill an empty heart
As love is fading,
From all the things that we are
But are not saying.
Can we see beyond the scars
And make it to the dawn?

Change the colors of the sky.
And open up to
The ways you made me feel alive,
The ways I loved you.
For all the things that never died,
To make it through the night,
Love will find you.

What about now?
What about today?
What if you're making me all that I was meant to be?
What if our love never went away?
What if it's lost behind words we could never find?
Baby, before it's too late,
What about now?

The sun is breaking in your eyes
To start a new day.
This broken heart can still survive
With a touch of your grace.
Shadows fade into the light.
I am by your side,
Where love will find you.

What about now?
What about today?
What if you're making me all that I was meant to be?
What if our love, it never went away?
What if it's lost behind words we could never find?
Baby, before it's too late,
What about now?

Now that we're here,
Now that we've come this far,
Just hold on.
There is nothing to fear,
For I am right beside you.
For all my life,
I am yours.

What about now?
What about today?
What if you're making me all that I was meant to be?
What if our love never went away?
What if it's lost behind words we could never find?

What about now?
What about today?
What if you're making me all that I was meant to be?
What if our love never went away?
What if it's lost behind words we could never find?
Baby, before it's too late,
Baby, before it's too late,
Baby, before it's too late,
What about now?

*скимти отново*

Малко мисли -____-'''

2007-06-11T08:05:00.000-07:00

Nyaaaaa ^^ Дето се пее в оная емовска песен - "My life is spiraling downwards" Неска ми е някакво изключително празно и убито. На моменти изпадам в self hate mode, на други в ужасен песимизъм. И редовния въпрос "защо все на мен?" :/ Дох... Звуча като емо xD Амааа няма лошо, те поне мязат на нещо ^^ Еееениуей -_-'' Седя си неска пред компа и си мисля, какви са ми моралните ценности. На моменти се хващам в някакъв жесток хипократизъм и се чудя дали съм аз или не. But I guess that's just a part of life... Няма да отричам, че ми е сдухано, защото ми е много сдухано, амаа~ааа... На къде отива света ^^ По новините дават гадни неща, в къщи се случват гадни неща, приятелите ми само ми мрънкат за гадни неща (ихааа повторение - "гадни неща")... и всъщност най-гадното нещо е, че на мен ми пука. Що не бях някой пълен непукист, дето не му дреме... Правя се на tough guy, но май нещо не се получава. Или ще ме мислят за клоун или за невероятна сдухарка. Почвам да се чудя колко истински приятели са ми останали и дали тези , които ми се правят на такива, заслужават доверието ми. Всъщност може би никой не заслужава ничие доверие, защото рано или късно ще се издъни. I still sound like emo ^^ Хората са опасни и плашещи. Всичко щеше да е толкова по-лесно, ако играехме с открити карти. Но и аз не мога де... Доста ме мислят за мило и добричко, амааа... май не са много прави. Започнах да откривам ужасни черти в характера ми, от които ме е страх... Nim is sad. -____-''' Искааам.... искаааам.... искам си таткото, искам един по-добър живот, искам и да имам вяра в хората... Искааам.. искам малко любов, колкото да не ми е самотно... Искам да не ми е сдухано... Искам невъзможни неща май ;( Mood:

Пепел

2007-06-08T16:16:00.000-07:00

Луната стене...
Куп пенлива светлина...
Лъчите кой ще ми отнеме?
Образът потънал във ръжда...
И търся те... времето е сляпо
морето спира моя вечен бяг
прегръдка топла като лято
целувка бяла като сняг...
Къде си? Ти ми взе очите
Да скитам без посока из дъжда...
Пак те чувам - ехо от сълзите
допир, крехка самота...
Имай вяра... Тук си... Знам!
Като пепел от цигара...
Следвам те... Дали си там?
И вятъра... Мирис на поквара...
Чакам те... потъпкана мечта...
Нощта танцува със звездите
Сърце разбито във калта...