Луната стене...
Куп пенлива светлина...
Лъчите кой ще ми отнеме?
Образът потънал във ръжда...
И търся те... времето е сляпо
морето спира моя вечен бяг
прегръдка топла като лято
целувка бяла като сняг...
Къде си? Ти ми взе очите
Да скитам без посока из дъжда...
Пак те чувам - ехо от сълзите
допир, крехка самота...
Имай вяра... Тук си... Знам!
Като пепел от цигара...
Следвам те... Дали си там?
И вятъра... Мирис на поквара...
Чакам те... потъпкана мечта...
Нощта танцува със звездите
Сърце разбито във калта...
Subscribe to:
Post Comments (Atom)
1 comment:
Ним, стихчето е меко казано невероятно. И разбирам донякъде какво искаш за изразиш с него, защото... хм ти знаеш в какво положение съм. Но имаш невероятен начин на изразяване, това не мога да го отрека.
Силата на думите е огромна, красотата им идва от там, че извират от дълбините на сърцето...
Ним, също толкова красиво, колкото твоята душа
*hug*
Post a Comment