Calling the Rain

Суша ...
Седнала под едно сгърчено дърво , Лийра се взираше в далечината.. Някъде там , някъде там трябваше да има зеленина. Някъде там валеше ... Някъде там .... Някъде там хората гледаха някоя мързелива река , неосъзнавайки какво богатство е. Някъде там ... Да , но не и тук. Момичето облиза напуканите си устни и премрежи поглед. Не искаше повече да се взира в малкото селце , схлупено под лъчите на жаркото слънце , блестящо някак тъжно сред безкрая на кафявата трева. Всичко вехнеше , всичко умираше ...
Лийра не помнеше , кога за последно бе валяло. Старите богове , тези , чиито имена не трябваше да се споменават , се бяха завърнали , за да си отмъстят. "Той не може да ни защити от Тях" , помисли си тя горчиво. "Никой не може да ни спаси от съдбата , която сами си отредихме." Някога майка й бе изгорена на кладата , само защото отказа да смени вярата си. Дали беше щастлива сега ? Дали духът и бродеше свободен из безкрайните цветни поля на това , което вече трябваше да нарича "рай". Колко беше лесно цял един народ да си промени вярата пред заплахата от огън и сеч! Колко беше лесно да измениш на сърцето си, да се продадеш на един нов , жесток и кървав бог ... Смъртен бог ... Лийра презираше тиранина , който управляваше страната им - този , който се беше провъзгласил за бог , този който наказваше жестоко хората , които му противоречаха. И какво беше причинил на обикновенните селяни , на бедните овце , които трепереха от страх при всяко негово движение? Смърт... Сушата уморяваше селото й бавно и безмилостно - добитъка беше измрял , посевите се бяха сгърчили , хората бяха загубили надежда - бяха станали един мъртви сенки , очакващи края си всеки миг. Не трябваше да е така! Защо , защо се бяха обърнали срещу обикновенните хора , а не срещу тиранина?? Лийра отвори рязко гневните си зелени очи и заби юмрук в безжизнената пръст.
- Защо? - просъска тя и усети влага по бузите си. Плачеше? Нима имаше толкова течност в тялото й , че да плаче? Не знаеше дали да приеме сълзите , като знак , че е още жива или като предзнаменование , че краят й наближава.
Някога до това умряло дърво течеше реката. Момичето си спомни със тъга за кристалните води на бързата вода , за ледено-студената й милувка , за живота кипящ в и около нея. Лийра се сгърчи , надявайки се по-скоро да дойде нощта - поне през нощта жаждата бе по-поносима. Разплака се още по-силно ... Сълзите й капеха бавно , почти като в сън върху напуканата почва , която ги поглъщаше в мига , в който се докоснеха плахо до нея. А може би се изпаряваха още във въздуха , неспособни да преодолеят тежката жега? Лийра не знаеше ... Съзнанието й бе прекалено заето да проклина всички и всчико... Знаеше , че скоро ще умре - водните запаси бяха почти на привършване.. Потопи се в мъката си , забравяйки за вечната , ненатрапчива мечта за дъжд...

Беше се унесла... Абстрактни сънища притичваха по полезрението на съзнанието й , но нито имаше сили да ги улови , нито желание да се слее с тях. Не и бледата сянка , която седна до нея и докосна с призрачни устни челото й.

Събуди я мирисът на вода... Не , водата нямаше мирис - беше онова усещане , че около нея има вода или че ще вали. Взря се стреснато в небето , надявайки се да види тежки , черни облаци , предвещаващи дъжд. И те наистина бяха там - сгушени , начумерени , безкрайна маса , приличаща на памук. Лийра се усмихна... Напуканите й устни се разтегнаха болезнено , дори капчици кръв избиха по малките ранички. Но не я интересуваше мимолетната болка - горе имаше облаци , облаци , които щяха да дарят живот... Дали боговете бяха чули клетвите й ? Или...
- Нали не халюцинирам? - прошепна тя повече на света , отколкото на себе си. Не че очакваше отговор - просто сънищата понякога бяха прекалено реални.
Нещо се раздвижи около нея. Тя се обърна стреснато и видя Него. Беше бог - невероятно красив , безкрайно неземен и ужасно нереален. Призрачната Му фигура беше изтъкана от течаща вода , синьо-сивкавият цвят на кожата Му контрастираше ярко с кафявата , мъртва земя около Него. Но не фееричният вид Го правеше бог , а очите - две леденосини кристала , които сякаш бяха събрали цялото знание и мъдрост на този свят. Лийра преглътна сухо, незнаейки как да реагира.
- Кажи Ми , момиче , искаш ли да завали?
Гласът Му беше същият като очите ... Лийра само кимна , онемяла от наситеността на аурата , която присъствието Му разпръскваше.
- Какво би дала , за да усетиш бушуващата буря , която се таи в небето , да се излее над селото ти и да спаси жалките ви , предателски животи?
Жилката на гняв и обида в гласа Му разби сърцето й. Усети как всичко , което някога беше изпитвала някога , сега се трансформира в ужасна мъка. Искаше да заплаче , да падне в краката Му и да моли за прошка. Беше забравила името му , а може би никога не го бе и знаела , но изпита такава силна вяра към Него , толкова силна болка от това , че го бе предала...
- Отговори ми , момиче!
Лийра потрепери... Когато заговори , освен тялото й и гласът й трептеше като самотно листо , подхвъляно от вятъра.
- В-в-всичко...
Едва сподави сълзите в очите си. Презрение ли имаше в Неговия поглед ? Лийра се сви , сякаш чакаше богът да изрече окончателната си присъда. Взираше се в Него , в лицето Му , дори и в очите Му. Беше готова на всичко за отговор. Искаше дъжд , искаше живот... Изведнъж гнева , който бе забравила при Неговата поява , се появи отново. Огънят , който изведнъж пламна във вените на момичето , върна гордо изправения й гръб , пламъка в очите й и стоманата в думите й. С него дойде и прозрението...
- Нашите прегрешения са си наши. Не трябва земята да страда за това , че хората са предатели. Не я ли чуваш как стене? Как умира?
Той й се усмихна почти топло и махна с ръка:
- Нека така да бъде тогава...
Изведнъж дъждът плисна! Едри , тежки капки вода започнаха да се стичат по лицето й. Тя отвори уста , поглъщайки жадно живота , който носеха със себе си. В сърцето и избухна щастие и тя разпери ръце и започна да танцува в такт с ритъма на дъжда. Беше прекрасно! Въртеше се като обезумяла , а дъжда се сипеше и сипеше около нея. Събу обувките си и стъпалата й усетиха лакомото дишане на земята - толкова настървено , толкова щастливо ... Лийра не разбра , кога беше почнала да пее... Танцуваше и пееше , пееше във възхвала на старите богове , на тези , които бяха преди и щяха да останат винаги. Гласът й се носеше ясен и звънлив като птича песен. Беше жива!
Минаха часове докато дъжда спря. В момента , в който последната капка целуна земята , Лийра падна изнемощяла в калта и зарови нос в аромата на мократа пръст. Беше прекрасно... Той се надвеси над нея , погледът му пълен със насмешка и симпатия.
- А какво ще правим сега ? Когато даде живота си в замяна за един танц под дъжда ?
Този път тонът Му беше мил , почти любвеобилен. Момичето го погледна въпросително , нямайки сили да Го попита , какво има в предвид. Той се усмихна и устните Му докоснаха челото й:
- Ти извика облаците , ти накара дъжда да се излее , ти направи всичко това , със собствената си енргия , със собствения си живот.. Какво ще правим сега ? Когато умираш ? Заслужаваше ли си ? Трябваше ли да спасиш тях , като се лишиш от собственото си съществуване ?
"А защо да не?" помисли момичето. "Защо да не? Така и така щях да умра ... Сега поне ще умра щастлива - щастлива , че земята е отново жива , щастлива , че хората ще продължат напред , щастлива , че Ти служих..." Лийра притвори очи ... Усещаше как мирисът на мократа почва става все по-далечен , как нощта почернява и как образът Му изчезва. Усмихна се...

Той се наведе над нея и прошепна:
- Не сега , мила моя жрице , не сега ... Още работа има за теб , преди да се върнеш при мен ... при нас...


На следващия ден подивелите от щастие съселяни на Лийра намериха няколко сини цветя под дървото - там където сълзите на момичето бяха капнали...