Мрак

Райън погледна към нея. Призрак ли беше? Красива млада жена облечена в бяло. Русите й коси се сипеха като водопад от слънчеви лъчи по раменете й, лицето й бе неземно красиво, а безупречно бялата й кожа сякаш беше единствената светлина в стаята. Но не това го накара да онемее. Наистина беше най-красивата жена, която бе виждал някога, но погледа й беше това, което открадна мислите му. Тюркоазенозелените й очи бяха вселената. Той се давеше във тях всеки миг, погълнат от вечността, която се таеше в тях. Поглед, който знаеше всичко... Поглед, който четеше мислите му... Поглед, който го накара да се влюби... Дори, когато светлините угаснаха и той неможеше да я види повече, знаеше, че тя е там и го гледа... Райън протегна отчаяно ръка, опитвайки се да я докосне. Пръстите му се плъзнаха по кожа студена като лед. Целувката, която споделиха, бе огън и лед, любов и омраза, черно и бяло. Нощта бе красива... Когато зората наближи, тя обеща, че ще се върне, както правеше всяка вечер, преди да спре тока. Винаги едно и също - тя се появяваше от нищото, наставаше мрак, споделяха нощта в тишина и страст и тя си отиваше накрая. За да се върне отново. Колкото пъти Райън се опитваше да разбере името й, тя само се усмихваше иронично и поклащаше глава. А когато той се опитваше да избяга, тя го намираше... отново и отново... всяка вечер от година насам. Всяка вечер, изпълнена с мълчание и ледена любов. Дали тя го обичаше, толкова колкото той нея? В нейните прегръдки той забравяше миналото. В светлината на нейните очи, мрака който ги събираше, изглеждаше незначителен. Когато тя бе с него нямаше страх...

- Кажи ми името си. - Райън помоли за кой ли път. Тя само го погледна с онзи поглед и изчезна. Райън усети празнотата, която тя остави след себе си. Знаеше, че пак ще се върне, но болеше. Тя беше красива, беше всичко, което би искал един мъж. Но защо болеше толкова много всяка сутрин? Защо светлината, не носеше утехата, която би желал? Райън се засмя горчиво и затвори очи. Щеше да поспи няколко часа, преди да отиде на работа. Сънят беше единственото спасение от нейните очи. Защото сънищата му бяха кошмари, кошмари за миналото...

Райън се скиташе из тъмните улици... Някъде над него, прозорците на блоковете примигваха с мека светлина, но там долу, където беше той, цареше мрак.По светъл от мрака в душата му може би, но достатъчен за да го погълне. Всяка стъпка го приближаваше все повече и повече към неизбежното. Някой го наричаха съдба, други провидение. Той си нямаше име за него.. беше просто неизбежното. Някъде из сенките, защото дори тъмнината имаше своите отенъци, се криеха те. Спомените, заблудите и разбитите мечти. Лицата на хората, които бе обичал и погубил, танцуваха пред очите му. Вятърът свистеше в ушите му, носейки обвинителните им думи и обиди. А той бе сам във мрака... Случки, които никога нямаше да забрави, проблясваха болезнено из ума му. Райън знаеше, че никога няма да избяга от миналото, че този мрак бе наказание за грешките му и че болката, която бе причинил някога, щеше да го преследва вечно. Лицата ставаха все по-ясни, думите все по-силни, а спомените все по-истински... Бездната на собствения му разум го поглъщаше безмилостно. Той крещеше за да не ги чува, затвори очи, за да не ги вижда.. но какво можеше да спре спомените? Полетът му в мрака беше болезнено вечен...

Всяка вечер безименната жена се появяваше и превръщаше най-големия ужас в живота му - мрака, в спасение. Нейната светлина бе всичко, което го поддържаше да живее. Райън знаеше, че пропада все по-дълбоко и по-дълбоко. Обичаше я все повече и повече. Обичаше я толкова, че искаше да умре. Да умре заедно с нея... Искаше да избяга от миналото. Да се скрие във вечния мрак... Но преди това... преди това щеше да научи името й. Налудничев блясък се появи в очите на Райън. Може би лудостта, която отричаше толкова време, най-после бе започнала да го разяжда? Но луд или не, той щеше да разбере тя как се казва...

Когато тя се появи тази вечер, Райън не изчака да загаснат светлините. Хвана я за ръка и я изведе навънка. Отведе я извън града, някъде в пустошта. Тя не се съпротивляваше. Прие желанието му безмълвно и може би се подчини. Райън се спря и се вгледа в луната. Не беше още пълнолуние, но това нямаше значение. После погледна и нея. Да, наистина беше по-красива от всичко, което бе виждал досега. И тези очи... прекрасните й зелени очи...

- Как се казваш?

Тя само поклати глава и го погледна с присмех. Тогава Райън я зашлеви с всичка сила. Очите й се разшириха за миг, но после тя пак му се усмихна иронично. Райън я удари отново... и отново... Накрая я целуна. В този миг настана мрак. И в тишината на мрака те отново се съединиха...

- Коя си ти?

Отново мълчание. Може би никога нямаше да разбере... Но нищо... Оставаше им само да умрат заедно... Любовта бе и живот и смърт...

- Тогава ще умреш заедно с мен...

Тя само се усмихна и го хвана за ръката. В погледа и имаше нещо, което той неможеше да разбере. Нещо неземно. Вече нямаше значение. Тя му даде живот и спасение от миналото, а той щеше да и даде смърт. В крайна сметка Райън винаги нараняваше тези, които обичаше. И те винаги срещаха края си преди него... И сега щеше да е така. Както всяка вечер с нея.

Райън извади пистолета си. Първо простреля нея. В смъртта си тя отново не издаде нито един звук. Накрая Райън така и не разбра името й. Той опря пистолета в следпоочието си и въздъхна. Май това беше края. Изстрел. Последното нещо, което видя преди да дръпне спусъка, беше не окървавеното й тяло в тревата, а две прекрасни зелени очи, които го гледаха с насмешка.

Мимолетна болка...

Мрак...

Тишина...