Broken

Fanfiction ~

Anime: Weiss Kreuz

Genre : Drama , Char Death

Беше избягал от Ада. Беше се опитал да промени живота си. Беше опознал светлината и сега падението му беше много по-мъчително от предишната борба за глътка лъчи... Мракът го задушаваше , привличаше , превръщаше в напукано огледало. Спомняше си , колко дълго беше вървял, усещаше всяка прашна стъпка , която бе направил. Примамливата усмивка на топлината още живееше в спомените му и му напомняше за това , което бе изгубил , но и никога не бе притежавал.

Шулдих опъна крайчетата на устните си в подобие на усмивка и запуши уши. Не че това помагаше , но трябваше да прави нещо с ръцете си - нещо различно от въртенето на пистолета. Всеки писък в главата му , всяко стенание в съзнанието му , всеки шепот , който пронизваше цялото му съществувание го караше да посегне с неистовото желание да дръпне спусъка. Никога нямаше да го направи - прекалено го беше страх... Никога нямаше да отнеме живота си и да пристъпи в онзи ад , от който няма завръщане. Не можеше да бъде сигурен , че там гласовете нямаше да са по-силни , по-настоятелни , по-влудяващи. Знаеше , че пътят му е бил предначертан още от самото му раждане - дългият , каменист път към Ада... Осъзнаваше , че светлината никога не е била неговото предопределение и че нямаше шанс някога да я докосне , но какво от това ? Беше се борил , беше се опитал да промени съдбата си , беше драпал със зъби и нокти да достигне небето. И какво ? Накрая се озова една стъпка по-назад , от където бе тръгнал...

Вървеше... На къде ? И той самият не знаеше. Пътят беше еднопосочен , срелката обозначаваше Ада , а той бе прекалено слаб и уморен за да се съпротивлява на течението. Никой не може да победи съдбата в крайна сметка. Около себе си чуваше ръмженето на коли , кожата му попиваше тръпките на дишащия град , а очите му се взираха през лъскавите светлини. Колко ли беше часът ? Шулдих погледна скъпия часовник на ръката си и откри , че това не го интересува... Беше чужда мисъл - толкова ясна и отчетлива , колкото би била всяка негова. За това бе и започнал да убива - за да ги накара да млъкнат , за да се отдаде на моментата тишина , която цареше след всяка смърт. Колкото по-малко бяха , толкова по-свободен бе той...

Усмихна се. Тишината му бе отдавна загубената любовница и сега ... и сега се събраха за кратко. Погледна кръвавия труп до себе си и погали косите на мъжа почти с нежност. Надяваше се , че го разбира. Да нямаш причина , не беше извинение , а Шулдих имаше всяка причина на света - мълчанието. Колко желаеше да пусне завесите на съзнанието си и никога да не пропусне нищо през тях! Колко копнееше да не знае ден ли е , нощ ли е ... Как мечтаеше за нея - за тишината... Усети я да потръпва като листо , почувства феерията на крилете й. "Не си отивай още!" Сълза погали лицето на Шулдих и той наведе глава - беше си заминала , беше го оставила... Стотици мисли , хиляди стенания , милярди викове пометоха като вихрушка главата му и той замръзна. Гадеше му се.

Вятърът виеше - протяжен звук , неговият екскурзовод по пътя... Усещаше дъха на нощта , галещ кожата му и целуващ очите му. Криле! Хиляди криле шумоляха в главата му... Ах , колко бе отрязал , колко бе счупил и пак ... И пак те продължаваха да летят волно из безкрая на съзнанието му. Шулдих хвана едно въображаемо перо и се взря с него - безсънният му поглед се рееше по въздуха между пръстите му , но някъде там той виждаше цветове - стотици цветове се сменяха и перото бе истинско...

Капки мисли се стичаха по лицето му и той вдигна очи към небето - напукано огледало , гротескно отразяващо фигурата му. Крясъците на собствената му лудост кървяха...

Краят на пътя. Краката го предадоха и Шулдих се строполи на земята. Парче стъкло се вряза в коляното му , но имаше ли значение вече ? Мъгла се стелеше от широко разтворените порти и той потръпна. Телефонът му звънна. Единственото , което го накара да отговори на обаждането , бе учудването , че работи толкова близо до Ада.

- Да , добре съм , Брад.

- Казах ти , че съм добре , нали ?

- Не ме интересува , какво си видял!

Затвори телефона и го захвърли с всичка сила. Бе толкова близо до края , че дори и Брад не можеше да му помогне... Протегна ръка. Небесата се строполиха върху него , а земята се впи в кожата му. Облаци , увили се около врата му , го задушаваха. Въздухът имаше вкус на желязо и кръв... Или може би само кръв ? Писъци , писъци навсякъде и бездна... Мрак , ухаещ на лимон и сладък като мед... Деликатна мелодия започваща и завършваща в нищото. И светлина ... Много светлина - лъскава , ярка , болезнена...

Тишината го прегърна. Ласките й бяха нежни , почти нереални , но тя бе там. Усмихна му се и той я целуна. Беше прекалено тъмно да я види , но той я усещаше - студена , прозрачна и истинска. Шулдих се потопи във фееричната и сладост, а сърцето му спя лудия си бяг... "Може би все пак в Ада не е чак толкова зле" бе първата мисъл , която бе негова - плаха , самичка , трепереща , но негова...

~~~

Брад Крауфорд поклати глава. Видението за смъртта на Шулдих го бе поразило в последния момент , но сега , когато виждаше трупа му , осъзна пълната му сила. Германецът лежеше , подпрян на стената на една задънена уличка и на лицето му бе изписан пълен покой. "Всичко беше в главата му" , помисли си Брад и се обърна , за да не види светът сълзата , която се спусна в памет на човека , който беше толкова прекършен , а той така и не бе разбрал...