- Да полетим!

- Да полетим! Да полетим!
Вратата се затръшна.
- Да докоснем звездите!
Прозорците хлопнаха.
И се отвори земята...

- Да полетим!
Какво е полет ? Момичето сведе глава. Не искаше да чувства. Светът я бе отритнал и болеше. Можеше да мрази. Какво ли разбираха всички те изобщо? Усмихна се. Щеше да разпери крилата си някой ден , да полети до звездите. Щеше да докосне безкрая и да се слее със вятъра. Дали ? Още болеше. Винаги , винаги , когато светът разцъфтяваше и се обгръщаше с прелест , нещо се откъсваше от нея. Ако можеше да полети , щеше да е различно. Качваше стълбите и си мислеше за всчико , което бе загубила и за това , което нямаше да намери. И как болеше! Удавените надежди , сританите мечти , лъчите светлина през процепа на вратата , миг преди тя да бъде затръшната. И запалката останала без газ. Една метафора ? Или просто разширено сравнение на живота й. Качваше стъпалата бавно , почти се влачеше.

- Да полетим!
Шепнеше гласът.
- Да отворим прозореца!
Гласът никога не млъкваше.

- Да полетим!
Стигна до покрива. Сръпалата и бяха набити с прах и мръсотия , но небето щеше да ги изчисти. Луната се усмихваше. Можеше ли полетът да я изпълни с адреналин , за да забрави болката. Имаше ли достатъчно барут в небето , за да си направи кибритче. Гласът повтаряше и повратяше едни и същи думи , думите , които бе чула , тези , които искаше , но нямаше и тези ... тези , които боляха най-много.

- Да полетим!
Скочи.
Миг свобода.