Щастието , човека , слънчевите лъчи ...

Какво е щастието ? Напоследък постоянно седя и се чудя ... Не че не съм щастлива , напротив , но просто понякога си мисля , че щастието не е това , за което го смятат общоприетите норми . Някой неща си идват и си отиват , разминавам се с хора , които съм познавала преди години , губя и намирам и всичко постоянно се сменя около мен . Чудя се , дали не забравям нещо много важно ? Ние , хората , прекарваме целия си живот в търсене на нещо ... Дали ще е щастие , любов , пари , приятелство или нещо друго , все пак търсим ... Стремим се към някоя цел , която осмисля съществуването ни .. Мечтите , които се сбъдват не са мечти . Това означава ли , че никога няма да намерим това , към което протягаме безпомощно ръце през цялото време ? Никога не сме напълно доволни от това , което имаме ... Когато нещо е в ръцете ни , когато имаме нещо , което винаги си е било при нас , не осъзнаваме колко е важно , до мига в който не го загубим .. А някой неща не могат да се върнат . И какво правим тогава ? Седим и се тръшкаме , колко ни е ужасен живота . И с какво право ? С правото на това , че сме разумна раса ли ? Ако бяхме разумна раса щяхме ли да губим толкова много неща в стремежа си към недостижимото ? Сякаш искаме да докоснем слънцето , знаейки , че ще изгорим .. Сякаш се опитваме да уловим лунни лъчи в шепи , макар и да осъзнаваме , че е невъзможно ... И защо го правим ? От едната чиста гордост ли ? От това необуздано чувство за свобода , което не можем да изпитаме ?
Сами си поставяме граници в живота , а после се оплакваме , че ги има.. Сами се отричаме от най-простите неща , защото търсим нещо сложно и незримо .. В дъното на самата ни същност няма логика , затова я търсим в нещата около нас . Колко пъти разбихме баланса на крехкото си съществуване и колко пъти още ще го разбием ? Със всеки изминал миг се отдалечаваме все повече и повече от това , което търсим , губим човешката си същност и се превръщаме в животни и това ни харесва . Трябва да ни харесва , щом го правим от векове ... Затъваме в калта , невидима под пластовете небостъргачи , лукс , злато и пари . Губим чувствата си , наричайки ги с други имена , по-изтънчени , по-умни , по-сложни и по-кухи ... Говорим си чрез машини , понякога никога не виждаме , човека , когото обичаме , стремим се да се слеем с тълпата и да живеем по стандарти ... И в същото време говорим за свобода . Човека е човек само когато е свободен . Та ние кога сме били свободни ? Кога за последно наистина сме се чувствали все едно нищо не може да ни спре , без съвестта ни да се обади , или вградените в нас норми да ни спрат ? Какво ни задържа на едно място , окаишени на земята и затъващи все по надълбоко , вместо да полетим в небесата ? Да летим ... Мечтата на всеки човек .. Имаме си всичко освен крила . Изобретихме самолети ... Но може ли самолета да даде чувството за свобода , което биха ни дали крилата ? Искаме да летим , но ни е страх да се научим .. Ограничаваме се със всеки изминал миг ... Страх ни е да се погледнем в очите , страх ни е да обичаме , страх ни е да живеем . Страх ни е от всичко и което е най-лошото , най-много ни е страх от другите хора . Тези от собствения ни вид , тези , които са по-опасни от диво животно .. И от самите себе си .. Никой не знае , на какво е способен човека , защото сам човека като единица не знае , на какво е способен . А какво остава за милиарди хора на куп ? До къде ще стигнем ? Доколко ще се отречем от себе си в стремежа си към небето ? И кога ще осъзнаем , че ще ни израснат крила тогава , когато спрем да се опитваме за нещо повече , а се задоволим с това , което имаме ... И отново се питам ... Какво е щастието ? Ще успея ли да се отрека от собствената си природа и да престана да го търся ? Защото , колкото и да осъзнавам , че ще го намеря само , ако спра да го търся , порива да протегна ръце към лъчите на слънцето и да ги уловя е непреодолим ...