Някой символи в българския фолклор

1. Вълк

В много древни митове вълкът е изобразяван като смел, благороден и интелигентен. Най-добрите примери за такива митове са тези на индианците. Вълкът е почитан като тотемно животно в Древен Рим. В протоиндоевропейското общество вълкът вероятно е асоцииран с класата на воините и терминът е обект на табу деформация (латинското lupus е пример за трансформация на оригиналното протоиндоевропейско *wlkwos). Доста германски и южнославянски лични имена произлизат от думата „вълк“.

В по-новия западен фолклор вълкът е същество, предизвикващо страх. Типични примери за този образ са Големият лош вълк и върколака, човек, който се превръща във вълк. В скандинавската митология се срещат няколко зли вълка - великанът Фенрисулфър, Ангърбода, Скол и Хати.

Въпреки често отрицателния образ, в някои случаи на вълците се приписва осиновяване и отглеждане на човешки деца, като най-известните примери са Ромул и Рем и Маугли от „Книга за джунглата“ на Ръдиард Киплинг. В Сърбия понякога кръщават децата на животни за да не ги нападат вещиците.Така напримир са кръстили създателя на модерната сръбска азбука Вук Стефанович Караджич,"Вълк" Стефанович Караджик. В славянобългарския репертоар на имена от XV век има и такива, с чийто смисъл се целяло по косвен път да се получи същият резултат, като се надхитрят и заблудят «злите сили, духове и демони», като се отклоня вниманието им от детето. Много често се използувало във всички краища на страната името, произхождащо от съществителното вълк, по-слабо застъпено у източните и западните славяни. Неговите варианти са: Вълк, Влък, Вук, Вълчо, Вълче, Вълкан, Вълко, Вукадин, Вълкашин, Въло, Вуйо, Вую. Магическото му значение е двойно: от една страна, да се измамят злите духове и сили, че носителят на името не е човек, а по-скоро сам зъл дух, приемащ различни образи съобразно древните славянски вярвания; от друга — вълкът е умно, силно, свирепо и самостоятелно животно с извънредна издръжливост, нападателност и пъргавина при грабване и отвличане на жертвите си, които му качества го правят красноречив символ за човека, живеещ в бедния, жесток, пълен с опасности и грабителство свят на средновековието.

Народните поверия за вълка разкриват връзката му с древна хтонично божество но гората и отвъдния свят. Табуирани названия - дваоца, траица, девет души.Вярването, че хора могат да се превръщат във вълци се среща както в Древността, така и в Средновековието (у германци, славяни, литовци и т.н.), а също и до сега на Балканския полуостров (върколак).

Митологичен символ за зимата и смъртта. Вълкът и бил тотемно животно на побългарите Периодът от 11 до 16 ноември (или до 21ноември) се нарича Вълче прязвици, Вълчляци, Вучляци, Дзверни дни. Вълкът също така е символ на намиране на нова енергия чрез осъществяването на контакт с вътрешното,диво и примитивно ниво на съществуване.

В българските традиции се счита за добър знак да срещнеш вълк преди сватбата си.

- ако видиш вълк, означава коварство, сребролюбие и жесстокост. Ако победиш вълк - ще победиш зъл неприятел, а ако той те нарани - пази се, ще преживееш трудни дни, дни на презрение и унижения. (Съновник на П.Р. Славейков)

2. Орел

В началото орелът е тотемно животоно, а по-късно символ на слънцето и небесното божество за много средноазиатски народи.Орелът е считан за символ и атрибут на върховните вселенски сили. Той изпращал на земята бури и мълнии, гръмотевици и хали. Във смиволиката на Фън Шуи орелът е най-добрият талисман от сектора на славата, подходящ и действащ на амбициозни хора, които поставят пред себе си големи задачи и искат да постигнат много в живота си. Орелът е символ на остро зрение и зрение духовно. Също така е символ на духовната сила и на възможността да се издигнеш над границите. Хералдически символ на властта, господството и великодушието. Също така орелът е считан за символ на Възкресението. Съществува легенда, че орлите, които обиколят Слънцето и после се изкъпят в езеро, придобиват безсмъртие. Освен това, високо летящите орли символизират Възнесението. Орелът е едно от четирите апокалиптични животни, атрибут на апостол Иоан. Орелът е символ на властта и царското достойнство. Той символизира всички небесни богове, слънчевия зенит и духовното начало. Смятало се е, че орелът може да отлети до Слънцето, да се взре в ослепителното му сияние и да се слее с него. Той е вестител на победата над враговете, на интелекта над физическото начало и въобще на всички добродетели у човека. Считат го още за посредник между боговете и хората. Символизира още небесната сила на светещото небе, озарено от ярката слънчева светлина, която поглъща мрака. Издигащият се нагоре орел представлява освободената част на първичната материя, а двуглавият е знак на всезнание и могъща, двойна сила. В гръцката митология орелът е символ на Бог Зевс, в прабългарската - на върховния бог Тангра, а в египетската на бог Хор. Тъй като орелът винаги е бил символ на могъщество, той просъства във гербовете на много държави и по точно двуглавия орел.

- ако сънуваш, че си нападнат от орел - пази се от тежка болест. Ако си се качил на орела и летиш с него, означава неприятности и болест.

- ако жена сънува, че е родила орел, знак е, че ще роди момче. То ще стане известен и велик мъж.

- ако насън видиш умрял орел, за богатите - предвещава щети и обедняване, а ако е беден придобиване на пари. (Съновник на П.Р. Славейков)

3. Сокол

Соколът символизира неугасващия стремеж към победата, която осигурява независимост и свобода, особено тази на духа. Нерядко го свързват по качествата и достойнствата с орела, тъй като много си приличат. Соколът е изразител на смелостта, на светкавичните действия и жажда за по-добър живот. Той олицетворява духа-пазител. В древен Египет, Ра - богът на слънцето, се е появявал с кацнал върху главата му сокол. Соколът не може да бъде в подчинено положение. Той трябва да е свободен, за да лети на воля. Соколът е свещен символ на живота и затова е използвам на знак-символ на рицарите.

4. Числото 3

Числото 3 е разглеждано като знак на абсолютното триединство на света - небе, земя, вода; тройната природа на човека - тяло, душа, дух и т.н., триъгълникът е и първият символ на понятието "всичко", символ на творческата сила и на движението напред.

Освен че са символи на съвършенството триъгълникът, както и числото 3, са и първите символи, при които може да се говори за начало, среда и край, за съзидателност и устойчивост. Във физиката и инженерството трите точки е първата устойчива конструкция - непоклатимост.

Според Аристотел 3 е всичко - 3 елементарни частици - протон, неутрон, електрон; 3 състояния на материята - твърдо, течно, газообразно; 3 измерения на времето - минало, настояще, бъдеще; 3 измерения на пространството; 3 човешки раси; 3 основни цвята; 3 съставни цвята; 3 не-цвята...

Живописта се основава върху рисунъка, цвета и ритъма. Музиката е сбор от мелодия, хармония и ритъм...

В човешкия ред триадите (троиците) ни заобикалят - трите власти, трите граматични рода, трите лица на глагола...

Голяма е ролята на числото 3 и у психо-магическите обичаи - три пъти се моли; три пъти се завърти; успешният трети опит; винаги най-успяващият трети брат; три дни яли, пили... Дори най-големият символ на "много" - девет (през девет земи в десета, от девет кладенеца вода...) произлиза от числото 3 - от символа за множесто умножен по символа за множество. В нумерологията ТРОЙКАТА е символ на активност. Това число се свързва в астрологията с влиянието на планетата Юпитер и със знака на Стрелец. В древногръцката митология името на планетата управителка се среща като Зевс, чиято сила е била достойна единствено за бога на боговете. Зевс е направлявал човешките съдби, управлявал е природните стихии. На силата на Юпитер са се прекланяли през хилядолетия хората, виждайки в неговите проявления неминуемата смяна на миналото с настоящето, на настоящето с бъдещето. Затова го назовават "планетата на голямото щастие", понеже се надяват така да го умилостивят и да им осигури по-добро бъдеще от това, което вече е минало. В астрологията Юпитер символизира ангелския свят, света на висшия разум, на всеопрощаващата любов. Разбирането за "тройката" в нумерологията излъчва спокойствието на синтеза, опит да се възстанови хармонията на нивото, на което се разглеждат нещата, и по този начин кара околните да възприемат човека, носител на силната тройка, като личност, способна не само да живее сама, но и добре да се справя с трудностите. Сборът, който съставя числото "3", е сумата от 2+1 = 3. Този сбор показва, че в един момент могат да бъдат преодолени всички колебания, както и несигурността, кодирани в "2", и да се премине към ново състояние. Тройката има за свой символ триъгълника, който както и да бъде въртян, винаги насочва един от върховете си напред, а с другите два стъпва оптимистично върху земята. За разлика от "2", която най-често, за да отреагира на неприятните моменти, които й поднася животът, се затваря в себе си, "3" изпитва желание да накара другите да се съгласят с нея, но никога не се признава за победена. Може би затова, дори когато е доста привлекателна на външен вид, тя остава самотна в продължение на години и намира своята половинка в живота трудно и то единствено благодарение на неочаквани обстоятелства. Когато срещнете една силна "тройка", ще я познаете по това, че тя крачи самоуверено, без да се оглежда, и трудно забелязва проблемите дори на тези, които не са безразлични на сърцето й. Умее да привлича симпатиите на околните с остроумието си, чувството си за хумор и изключителната си елегантност, не само като стил на обличане, но и като стил на поведение. Цветовете на "тройката", която е изразител на противоречията между индивидуалността ("единицата") и света ("двойката") са оранжево-жълтите. При конкретни проявления на влиянията на Юпитер и на "тройката" могат да се разгледат и златистокафявите, и дори виолетовите.

Усмивка на Вълк

Усмивка на вълк

Нещо я зовеше. Чувството беше толкова натрапчиво, че на Лиан й идваше да побегне ужасена. Нещо вътре в нея болеше всеки път, когато отправеше зор към луната. Изгубената свобода. Така обичаше, да го нарича тя. Нямаше го удоволствието от живота, тръпката от адреналина, беше забравила как да чувства. Лиан беше сигурна, че преди време не е било така. Спомняше си мириса на мокра трева, тъмни нощи, осветявани само от звездите, бягащите сенки около нея. В съзнанието й танцуваха картини на гори, облени в лунна светлина, усещаше миризмата на страх. След миг отчаянието на умираща сърна проблясна пред очите й и тя усети вкус на кръв в устата си...

Лиан се сепна. Гърленото виене от нейната уста ли бе излязло? Нямаше начин. Тя не беше животно. Наистина обичаше пържолите си алангле, но това не значеше нищо. Колкото и да ненавиждаше факта, беше просто човек. Телефонна иззвъня. Лиан подтисна въздишката си и отиде да го вдигне. По принцип никога не отговаряше, когато я търсеха по домашния телефон, но този път имаше чувството, че е важно.

-Ало?

- Хей, Лиан! От кога не сме се чували.

- Мики? Немога да повярвам, че си ти! 4 години минаха нали?

- Почти. Виж, Лиан, ще се събираме със старата компания и ще направим излет до планините. Палатки, лагерен огън, пиене... нали се сещаш? Да си припомним старите времена.

- В горите? - Тя се усмихна. Обичаше природата. И особено горите. Старите лесове и навяваха носталгия....

- Ехоооо! Земята вика Лиан?

За кой ли път този ден тя се стресна. Беше започнала да мисли прекалено много напоследък.

- Извинявай. Та какво казваше, Мик?

- Питах те дали ще дойдеш. Ама и ти си...

- Е, съжалявам де. Ще дойда много ясно.

- Тогава във петък да си в 5.30 сутринта на гарата. Ще бъдем, аз, ти, Джес, Мая, Роб и Беки. Всички адски ще се зарадват, като те видят.

- Той няма ли да идва? - гласа на Лиан помръкна. Той и липсваше... най-добрия и приятел.

- Алекс ли? Незнаеш ли, че го вкараха в затвора?

Сякаш някой я заля с ледена вода. Последния път, когато се видяха, беше малко преди да го задържат за побой. С годините Александър ставаше все по-нервен и по-яростен, докато накрая това не разби малката им група.

...

- Алекс! Престани! Моля те!

Лиан крещеше колкото й глас държи. Жълтите очи на Алекс и гърленото му ръмжене я плашеха. Приличаше на подивяло животно. Какво му ставаше напоследък по дяволите? Тя протегна леко трепереща ръка и я сложи на рамото му. Това сякаш го успокои, но само за миг. В следващия остри нокти полетяха към лицето й. Вдигна ръка за да се защити и усети пареща болка и топлината на стичаща се кръв. Погледна ужасено в безумните очи на най-добрия си приятел и събра всичките си сили да му се усмихне успокояващо. Не се случваше за първи път Алекс да подивее така, но този път... този път беше прекалено. Мик лежеше в безсъзнание, целия окървавен. Неравномерното му хрипливо дишане и сподавения плач на Джес бяха единственото, което се чуваше в стаята. Другите бяха онемели.

Лиан се взя в тези огромни златни животински очи и взе решение. Щеше да го успокои каквото и да й костваше. Знаеше, че ноктите на Алекс са оставили дълбоки рани, които скоро щяха да се превърнат в белези и че може да получи още такива, но това нямаше значение. Момичето преглътна и прегърна подивелия си приятел. Ноктите му се забиха в гърба й. Болката беше ужасна, но Лиан събра всичките си сили и зашепна в ухото му.

- Ей, успокой се. Нищо не е станало и никой няма да те нарани. Обеща ми, че повече това няма да се случва.

Отговорът беше ръмжене. Ноктите в гърба й се забиха още по надълбоко и тя едва спря писъка, напиращ в гърлото й.

- Алекс, престани! Плашиш Джес.

Още по силна болка.

- Мамка ти! Обеща ми да ме пазиш!

Това свърши работа. Ръцете на Алекс се отпуснаха и очите му придобиха обикновенния си кафяв цвят. Той я прегърна и се разплака, заровил глава в рамото й. Сълзите му бяха топли и истински.

- Извинявай! Лиан... Съжалявам!

Тези думи и тихото му хлипане бяха последното нещо, което чу преди да изпадне в безсъзнание...

...

Лиан изскимтя при спомена за онази вечер. Дивите му жълти очи отново се появиха в съзнанието й. Старите белези на ръката й сякаш я жегнаха с нова болка. Три красиви бледи линии. Повече не го видя. Беше се събудила на следващия ден в болницата. На Мики му отне повече време докато се възстанови, но в крайна сметка Лиан знаеше, че Алекс се е спрял до някъде. Можеше да го убие.. И Мик го знаеше, за това и му прости. Предполагаха, че това неговото е болестно състояние, лудост може би. Лиан тогава не беше сигурна, че е така. И сега не беше. Не отиде на делото за побоя над Мик. Знаеше, че са го осъдили на година и половина. Никога не отиде на посещение. Беше я страх... страх, че дивия поглед на най-добрия й приятел, пробуждаше нещо в нея. Нещо от което я беше страх. Може би..

- ЛИАН!

Крясъкът на Мик я извади от мислите й. Усмихна се тъжно. После щеше да мисли.

- Извинявай. Спомних си за онази вечер. Защо са го задържали този път?

Чу въздишката на Мик.

- Убийство. Напил се във някакъв бар, скарал се с охраната и... разкъсал му гърлото... - преди Лиан да се загуби из мислите си отново, той продължи с по-висок глас - Трябва да му се обадиш, да го видиш, да говориш с него. Само ти можеше да го успокоиш.. Беше единствения човек, който той слушаше. Моля те, Лиан. Знам че не искаш, но моля те.. заради мен и останалите. И заради себе си... Знам, че ти липсва.

- В кой затвор е? Дай ми номера му и ще се обадя за свиждане преди петък.

Надяваше се, че няма да й позволят да го види... Надяваше се, че ще може да избяга отново. Но също така, знаеше и че Мик е прав...

- на следващия ден -

- Г-це Девайн, оттук моля. Имате един час. Сержант Уелс ще стои пред вратата, в случай че Александър Клейн ви нападне.

Управителя на затвора я въведе в изключително бяла стая. Затвори я след себе си и Лиан чу отдалечаващи се стъпки. Огледа стаята. Празна с изключение на металната маса с 2 стола. Единия празен, а на другия стоеше той... Леко прегърбен, с рошава буйна коса стигаща до кръста. Ръцете му бяха извити зад гърба, закопчани с белезници. Вдигна глава към нея. Лицето му беше изпито и брадясало. Тя се вгледа и откри, че все още беше красив както някога... само че сега тази красота бе по-дива, по-страшна. Дъхът на Лиан се спря... Кехлибарените му очи ги нямаше вече... на тяхно място я гледаше бездънно потъмнено злато. Лиан отмести погледа си седна срещу него. Незнаеше как да започне разговора. Едно "Здрасти, как си?" не вършеше работа в тази ситуация.

- Минаха четири години... - Гласът му беше също толкова див, колкото и видът му. Напомняше и на ръмжене... Пое си въздух и го погледна. Отново се запита, защо е дошла.

- Почти. Съжалявам, че не дойдох по скоро. Просто...

- Просто те беше страх. Разбирам те, Лиан. Страх те е, че ще станеш като мен.

- За какво говориш? - Лиан незнаеше, какво друго да каже.

- Че си същата като мен. Подушвам те.

- Алекс, какво имаш в предвид? Как така ме подушваш?

- Ще разбереш, когато трябва. - Усмихна й се. Хищно и арогантно. Почувства се почти като онази сърна от спомените си. Почти само. Защото все още помнеше онова обещание. Знаеше, че и той го помни.

...

Бяха се излегнали на тревата в парка. Колко често се случваше напоследък да излизат само двамата. Днес всеки друг го нямаше или неможеше да излезе - бащата на Беки и Роб имаше рожден ден, Джес и Мик бяха на екскурзия с класа си, а Мая имаше температура. Затова сега бяха само Лиан и Алекс. Не че се оплакваха де. Когато бяха заедно разговорите им преминаваха границата на обикновенното тинейджърско говорене и скоро се пренасяха в някакъв техен, отделен от всичко останало свят.

- Хей, Алекс?

- Ммммм?

- Винаги съм искала да попадна в приказка. В смисъл... да изживея нещо като героите във книгите - битки, приключения, магии. Да съм свободна и значима...

Той я погледна и й се усмихна. Обичаше усмивката му. Винаги беше толкова истинска. Можеше да я накара да направи всичко... стига само да и се усмихваше постоянно така. Но неговите усмивки бяха наистина редки, сякаш ги пазеше само за себе си.

- Хех. Може би наистина ще ти се случи някога. Стига да вярваш.

- Да, но дали ще бъда достатъчно силна и ще се справя? Нито мога да се бия, нито съм умна като Джес...

- Имаш вяра и си упорита нали?

- няколко дена по-късно -

- Лиан, тоя буклук направи ли ти нещо?

Тя поклати глава. Беше се притиснала до стената и трепереше от страх и студ. Прибираше се към къщи след вечер, прекарана в "Сблъсък" и Грамадния Джо, както наричаха двуметровата охрана на бара, я беше пресрещнал. Всички знаеха, че Джо я харесва, но тъй като тя нито отговаряше на флиртуването му, нито приемаше да излезе с него "на по биричка", смяташе, че я е преодолял и че няма да я занимава повече. Почти беше стигнала до тях, когато той изкочи пред нея, вонящ на алкохол и тя блъсна в стената на уличката. Опита се да се дърпа и крещи, но той само затисна устата й с ръка и започна да я съблича. Страхът я беше вцепенил... Знаеше какво ще последва. Затвори очи и се насили да го ритне. Успя, чак когато усети пръстите му опитващи се да откопчеят дънките й. Изрита го в бедрото. Още 2 сантиметра и щеше да постигне целта си. Преди да направи втори опит, усети юмрук в корема си. За миг спря да диша, а пред очите й заиграха светлинки. Болеше. В този момент чу приглушен трясък и Големия Джо се строполи на земята. Зад него стоеше Алекс с тухла в едната си ръка. Никога нямаше да забрави разяреното му изражение. Очите му блестяха с едва сдържана ярост и дишаше тежко, все едно се стараеше да не убие изпадналия в безсъзнание пазач.

- Нищо, освен че ми изкара въздуха и се опита да ме... да ме...

Разплака се. Беше слаба и страхлива. Неможеше да се защитава. Не ставаше за нищо.

Лиан не разбра, кога Алекс я беше вдигнал. Когато се поуспокои и се огледа, видя, че почти са стигнали до къщата й.

- Беше си забравила ключовете и тръгнах след теб, за да ти ги върна. Нали спомена, че ваште ги няма и не исках да останеш вечерта навън.

С тези думи той отключи вратата на дома й и я качи в стаята й. Все така, държейки я, седна на леглото й и я притисна до себе си. Лиан се разтрепери по силно и се разплака отново. Беше я страх... Знаеше, че Алекс няма да е винаги там за да я защитава...

- Шшшш. Спокойно. Него вече го няма... нищо лошо няма да ти направи.

- Беше ме страх... Неможех нищо да направя...

Алекс й се усмихна... И продължи да й се усмихва, сякаш знаейки, че само тази усмивка можеше да я успокои. Най-истинската усмивка, която беше виждала...

- Винаги ще те защитавам.

- Обещаваш ли?

Алекс кимна. Това беше всичко от което Лиан имаше нужда.

...

Тя се усмихна при спомена. Погледна Алекс с друга светлина. Та той беше най-добрия й приятел по дяволите. Защо трябваше да се страхува? Стана бавно от стола, заобиколи масата и го прегърна. Той се размърда, опитвайки се да я отблъсне, но белезниците му пречеха. Донякъде я заболя, че се опитва да се дръпне от нея, но Алекс си беше такъв. Никога не търсеше близост, освен ако не беше крайно необходимо.

- Все същия дивак... Тц, дори и това ми липсваше.

Той се засмя тихо и се отпусна. Поседяха така няколко минути, потънали в спомени за далечно приятелство. Най-накрая, с малко нежелание, Лиан го пусна и си седна на стола. Не я беше страх вече. Каквото и да ставаше от тук нататък, щеше да го посрещне с гордо вдигната глава. А инстинктите й крещяха буквално, че нещо ще се случи.

- Колко години ти е присъдата?

- 14. След 12 години и 7 месеца ще ме пуснат.

Внезапна идея озари Лиан. Баща й имаше връзки в съда и полицията. Щеше да го помоли да издейства нещо. Господин Девайн се славаше като човек, който можеше да постигне всичко, освен да откаже нещо на по-малката си дъщеря. Тя просто знаеше как да му влезе под кожата.

- Ако имаш късмет ще излезеш след 2 години, Алекс. - Със задоволство видя, че той се сетпна и я погледна невярващо. Беше неин ред да се усмихне самодоволно.

- Невъзможно! Осъден съм за убийство, а преди това бях в затвора за побой. Не искам да го призная дори пред себе си, но свободата е нещо, което ще видя след години.

- Мислиш ли, че когато замалко не уби Мики, нямаше да ти дадат поне 5 години? - Лиан вдигна вежди при стаписаното му изражения. Май най-после бе започнал да осъзнава на къде клони тя.

- Искаш да кажеш, че заради теб тогава лежах толкова малко?

- Заради връзките на господин Девайн и моето непрекъснато настояване пред него. Наистина ли вярваше, че изобщо някога ще те оставя истински? Ако се беше свързал с мен веднага след като те бяха задържали за убийство, щяхме да те измъкнем и от това. - Алекс отново я погледна невярващо и тя се почувства длъжна да добави - Следвам право 4та година. Всеки закон има вратичка, трябва само да я намериш и всичко е наред.

Лиан започна да се смее с глас. Никога не го бе виждала толкова шашнат. Златните му очи се бяха разширили от неверие и малко надежда. Тя знаеше, какво значи свободата за Александър и щеше да направи всичко по силите си, за да му я върне. Каквото и да беше направил й беше приятел, а тя правеше всичко за приятелите си.

- Учиш право? Ти? Невъзможно! Мислех, че искаше да не следваш, а да станеш вокал на някоя местна рок банда. Щеше да се прочуеш.. имаш гласа.

- Реших, че ще се боря за истината...

Алекс й се усмихна. Онази усмивка, истинската, а не хищно извитите устни, които бе видяла преди малко. Сърцето и трепна. Колко й липсваше тази усмивка. Видя я за първи път, когато беше на 6. Играеше си в парка, когато падна и си ожули коляното. Спомни си, колко силно плачеше, защото кожата й се бе разранила и разкървавила. Тогава той беше дошъл при нея и й помогна да стане. Не кърпичката, която и беше дал да си изчисти коляното или ръката, която и помогна да стане, я бяха успокоили и накарали да спре да плаче, а усмивката.

Изведнъж алармата на джиесема й писна. Значи й оставаха още 5 минути максимум преди края на свиждането. Лиан сложи ръка на рамото на Алекс и прошепна в ухото му ново обещание.

"До след две години.."

- две години и три месеца по-късно -

* Вестник Гуд Морнинг Таун*

Убиец пуснат на свобода след 4 години

Градът ни бе разтърсен от нов скандал. Александър Клейн, извършител на зверско убийство, бе пуснат вчера от окръжния затвор "Нова Надежда". Първоначално осъден на 14 години лишаване от свобода, поради обвинение в жестокото убийство на Джоузеф Шиса, 25 годишен охранител в локалното заведение "Сблъсък", сега е оневинен. Престъплението бива извършено на 21. 06. 2003 късно вечерта. Пред очите на всички клиенти във бара Дж. Шиса, по прякор Големия Джо, започва разгорещен спор със пияния Клейн. Стига се до бой, във който Клейн извършва нещо смятано за почти невъзможно - разкъсва гърлото на охранителя със зъби и нокти. Според специалистите зъбите на извършителя са с необичайна острота, а адреналина и алкохола са го направили два пъти по-силен в момента на убийството. След 3 години делото бива възобновено при наличие на нови доказателства. След разследване, направено от Робърт Грийн - началник на отдел убийства и дългогодишен приятел на адвоката на обвиняемия Лиан Девайн, е открито, че е било укрито наличието на наркотично вещество във питието на Клейн. Младата адвокатка, завършила преди една година университета "Джейсън Смит" с отлична диплома, доказа пред съда, че капитан Рейбърн Шиса, баща на убития Дж. Шиса, е скрил доклада за наркотика и е убедил съдията Мартин Никълсън да "претупа" делото. Александър Клейн е оправдан и пуснат на свобода, а сега е повдигнато дело срещу Рейбърн Шиса за укриване на доказателства.

**

Лиан затвори вестника с доволно изражение. Беше успяла. И то дори без връзките на баща си. Сега всички говореха за брилянтното й изпълнение в съда и за обещаващата кариера, която я чакаше. Но не това беше важното. Алекс беше на свобода. Сега го чакаше в кафето "Под липите" с надеждата, че някогашното им приятелство отново ще се възобнови. 6 години бяха минали от последната им истинска среща. Тя не смяташе тези в затвора и съда, тъй като бяха формални и по работа. Най-после щяха да си поговорят като хората, както в доброто старо време. Лиан се усмихна виждайки приятеля си да се приближава. Алекс седна до нея и си поръча кафе. Дълго кафе с бита сметана и кола с лимон. След толкова години вкусът му не се беше променил. Тя отпи самодоволно от шейка си, незнаейки защо наистина е толкова щастлива. Чувстваше се сякаш лети. Ухили се и погледна към него.

- Как е свободата?

- И идея си нямаш колко добре. Лиан, делото вчера беше... наистина се представи страхотно.

- Комплимент от благодарност? И по добре можеше да бъде. Трябваше да ги убедя преди 2 месеца...

- По-добре 2 месеца по късно, отколкото 10 години.

Лиан неможеше да спре да се хили. На който и облак беше попаднала, се надяваше скоро да се върне на земята. Много хубаво не е на хубаво, както се казваше в поговорката.

- Хей, след 2 седмици ще ходим отново в гората с Мик и останалите. Искаш ли да дойдеш с нас? 3 вечери ще нощуваме на палатки. Приеми го като партито ти за излизане на свобода.

- Гората казваш? Идвам.

- 2 седмици по-късно -

- Ехаааа! Хубаво е, че отново сме тук. Жалко, че Беки неможа да дойде.

Джил въздъхна. На всички им стана неприятно, когато русото момиче обяви, че има изпит на следващия ден. Но повечето си бяха купили билети вече и нямаше как да обминят излета. Но това не помрачи радостта им за дълго - Алекс се бе завърнал и всички оценяваха положителната промяна, която виждаха в него. Сякаш затвора бе смекчил характера му. Беше много по-спокоен и дружелюбен. Единственото стряскащо бяха тъмно златните му очи. Но оставяйки това на страна всичко в него беше прекалено човешко.

Лиан се вгледа в него. Никога не бе виждала такъв мир изписан на лицето му. Беше заради гората. Незнаеше защо, но гората причиняваше и на нея същото. Сякаш се бе завърнала у дома.

- Просто те беше страх. Разбирам те, Лиан. Страх те е, че ще станеш като мен.

- За какво говориш?

- Че си същата като мен. Подушвам те.

- Алекс, какво имаш в предвид? Как така ме подушваш?

- Ще разбереш, когато трябва

- Лиан! Ела да ми помогнеш за палатката.

Викът на Мик я стресна. Пак се беше замислила. Запъти се бавно към него. Докато му помагаше да опънат палатката, постоянно поглеждаше към Алекс. Неможеше да спре да се взира в него и да мисли за думите му. Как така я бил подушил? Защо очите му бяха такъв цвят? В него имаше нещо животинско... сякаш бе животно в човешка кожа...

- Мик, знаеш ли, защо Алекс се е сбил със Големия Джо тогава?

Той я погледна изпитателно. Сякаш се чудеше какво да и каже и какво не. Накрая поклати глава и въздъхна.

- Заради теб.

- В какъв смисъл? - Настина Алекс беше единствения, който знаеше, че Големия Джо се беше опитал да я изнасили, но бяха достигнали взаимно съгласие да не говорят за тази случка. Оттогава не бе стъпвала в "Сблъсък" и не можеше да повярва на ушите си, като чу кой е убил Алекс и къде.

- Ами виж, той те обича. Не, не мисля, че е любов в смисъла, под който ние я разбираме, но и не е само чисто приятелство. Немога да го разбера и никога не съм могъл. Алекс е просто странен.А тогава... Джо се напил и започнал да говори, че ти си искала да спиш с него и подобни. Алекс се ядосал и му казал да млъкне. Това не съм го видял, а само чух от бармана - Нейл. Разказа ми, че Алекс се владеел до момента, в който Големия споменал, че щял да направи с теб, това което искал преди няколко години и че Алекс нямало да го спре този път. Какво е имал в предвид?

Докато Лиан му разказваше, погледът и се срещна с този на най-добрия й приятел. В тези златни очи имаше нещо старо... старо като дърветата около тях. Незнаеш какво е, а как й се искаше да разбере. Алекс криеше някаква огромна тайна, нещо, което бе отговора на действията му. Нещо, което будеше в нея копнежа към дивото... желанието да тича по есенната трева, да гони дивеч, да вие срещу луната...

Без да осъзнава, какво прави, тя се изправи и се затича между дърветата. Чуваше гласове, които я викаха от някъде, но не им обърна внимание. Гората я зовеше... Усещаше със всяка клетка по тялото си, че мястото й е тук, а не някъде другаде. Бавно всяка нейна мисъл се замъгли...

Изръмжа. Беше гладна. Прекалено гладна. Цял ден не бе яла и сега глада изпълваше всяка клетка от тялото й. Подуши въздуха. Сърна. Воят на Лиан прониза въздуха. Животински звук, който би накарал всеки човек да настръхне. Затича се с ненормална скорост. Приближаваше плячката си. Още няколко метра. Изръмжа заплашително. Миришеше на страх. Бягаща сянка в мрака. Още един метър. Отчаянието на сърната. Кръв. Кръв, изпълваше устата й. Не бе опитвала нищо по вкусно през живота си. Захапа суровото месо. Удоволствие.

Някой идваше. Позната миризма. Стрелна се към нея. Две ръце я грабнаха през кръста. Лиан започна да се мята. Страх. Нейния страх. Трябваше да се защити. Посегна да одере нападателя си. Лапата й... не ръката й бе уловена във въздуха и едно познато лице се надвеси над нея. Дълбоки златни очи.

- Лиан, съвземи се. Не го оставяй да вземе връх над теб.

Изръмжа и се опита да нахапе притежателя на гласа.

- Един ден няма да можеш да го спреш.. Контролирай се!

Лиан започна да вие. Дърпаше се отчаяно. Колко й беше познат този поглед...

- Мамка ти! Обещах, да те пазя!

Изведнъж мисълта й се разясни. "Нападателят" й беше Алекс. Алекс, който не би й причинил болка.

- Ами виж, той те обича.

- Алекс? За бога! Какво?

Той й се усмихна... Усмивката... Нейната любима усмивка. Вече знаеше, защо я обича толкова - усмивка на вълк.

- Казах ти, ти си като мен. Вълк.

- Вълк? Какво имаш в предвид?

- Родена си човек, израснала си вълк. За да си нещо, не е важно какъв си се родил, а какъв си в душата.

Лиан го погледна неразбираемо.

- Това е просто душевно състояние, което променя и физическото до някъде. Ще се научиш да го контролираш. Аз успях - в затвора.

- И сега какво?

Отново й се умихна. Наистина би дала всичко за тази усмивка. Би умряла за нея.

- Ти решаваш.

- А ти какво би искал?

- Да остана тук. Тук е домът ни.

- Тук? Със мен?

Алекс кимна. Това бе всичко, от което Лиан имаше нужда.

Ново обещание. Да бъдат заедно завинаги... Той я хвана за ръката и я поведе навътре в гората... Техния дом...

- два дена по-късно -

* Вестник Гуд Морнинг Таун*

Изчезнали хора в гората Миднайт

На 24.07.2007 Лиан Девайн и Александър Клейн са изчезнали в гората Миднайт. Същия ден пристигнали там със група приятели да отпразнуват излизането на Клейн от затвора...

**

- някъде в гората -

Две сенки тичаха в мрака, гонейки плячката си... Едната погледна нагоре и нададе силен вой... Другата се усмихна... Усмивка на вълк...

Мрак

Райън погледна към нея. Призрак ли беше? Красива млада жена облечена в бяло. Русите й коси се сипеха като водопад от слънчеви лъчи по раменете й, лицето й бе неземно красиво, а безупречно бялата й кожа сякаш беше единствената светлина в стаята. Но не това го накара да онемее. Наистина беше най-красивата жена, която бе виждал някога, но погледа й беше това, което открадна мислите му. Тюркоазенозелените й очи бяха вселената. Той се давеше във тях всеки миг, погълнат от вечността, която се таеше в тях. Поглед, който знаеше всичко... Поглед, който четеше мислите му... Поглед, който го накара да се влюби... Дори, когато светлините угаснаха и той неможеше да я види повече, знаеше, че тя е там и го гледа... Райън протегна отчаяно ръка, опитвайки се да я докосне. Пръстите му се плъзнаха по кожа студена като лед. Целувката, която споделиха, бе огън и лед, любов и омраза, черно и бяло. Нощта бе красива... Когато зората наближи, тя обеща, че ще се върне, както правеше всяка вечер, преди да спре тока. Винаги едно и също - тя се появяваше от нищото, наставаше мрак, споделяха нощта в тишина и страст и тя си отиваше накрая. За да се върне отново. Колкото пъти Райън се опитваше да разбере името й, тя само се усмихваше иронично и поклащаше глава. А когато той се опитваше да избяга, тя го намираше... отново и отново... всяка вечер от година насам. Всяка вечер, изпълнена с мълчание и ледена любов. Дали тя го обичаше, толкова колкото той нея? В нейните прегръдки той забравяше миналото. В светлината на нейните очи, мрака който ги събираше, изглеждаше незначителен. Когато тя бе с него нямаше страх...

- Кажи ми името си. - Райън помоли за кой ли път. Тя само го погледна с онзи поглед и изчезна. Райън усети празнотата, която тя остави след себе си. Знаеше, че пак ще се върне, но болеше. Тя беше красива, беше всичко, което би искал един мъж. Но защо болеше толкова много всяка сутрин? Защо светлината, не носеше утехата, която би желал? Райън се засмя горчиво и затвори очи. Щеше да поспи няколко часа, преди да отиде на работа. Сънят беше единственото спасение от нейните очи. Защото сънищата му бяха кошмари, кошмари за миналото...

Райън се скиташе из тъмните улици... Някъде над него, прозорците на блоковете примигваха с мека светлина, но там долу, където беше той, цареше мрак.По светъл от мрака в душата му може би, но достатъчен за да го погълне. Всяка стъпка го приближаваше все повече и повече към неизбежното. Някой го наричаха съдба, други провидение. Той си нямаше име за него.. беше просто неизбежното. Някъде из сенките, защото дори тъмнината имаше своите отенъци, се криеха те. Спомените, заблудите и разбитите мечти. Лицата на хората, които бе обичал и погубил, танцуваха пред очите му. Вятърът свистеше в ушите му, носейки обвинителните им думи и обиди. А той бе сам във мрака... Случки, които никога нямаше да забрави, проблясваха болезнено из ума му. Райън знаеше, че никога няма да избяга от миналото, че този мрак бе наказание за грешките му и че болката, която бе причинил някога, щеше да го преследва вечно. Лицата ставаха все по-ясни, думите все по-силни, а спомените все по-истински... Бездната на собствения му разум го поглъщаше безмилостно. Той крещеше за да не ги чува, затвори очи, за да не ги вижда.. но какво можеше да спре спомените? Полетът му в мрака беше болезнено вечен...

Всяка вечер безименната жена се появяваше и превръщаше най-големия ужас в живота му - мрака, в спасение. Нейната светлина бе всичко, което го поддържаше да живее. Райън знаеше, че пропада все по-дълбоко и по-дълбоко. Обичаше я все повече и повече. Обичаше я толкова, че искаше да умре. Да умре заедно с нея... Искаше да избяга от миналото. Да се скрие във вечния мрак... Но преди това... преди това щеше да научи името й. Налудничев блясък се появи в очите на Райън. Може би лудостта, която отричаше толкова време, най-после бе започнала да го разяжда? Но луд или не, той щеше да разбере тя как се казва...

Когато тя се появи тази вечер, Райън не изчака да загаснат светлините. Хвана я за ръка и я изведе навънка. Отведе я извън града, някъде в пустошта. Тя не се съпротивляваше. Прие желанието му безмълвно и може би се подчини. Райън се спря и се вгледа в луната. Не беше още пълнолуние, но това нямаше значение. После погледна и нея. Да, наистина беше по-красива от всичко, което бе виждал досега. И тези очи... прекрасните й зелени очи...

- Как се казваш?

Тя само поклати глава и го погледна с присмех. Тогава Райън я зашлеви с всичка сила. Очите й се разшириха за миг, но после тя пак му се усмихна иронично. Райън я удари отново... и отново... Накрая я целуна. В този миг настана мрак. И в тишината на мрака те отново се съединиха...

- Коя си ти?

Отново мълчание. Може би никога нямаше да разбере... Но нищо... Оставаше им само да умрат заедно... Любовта бе и живот и смърт...

- Тогава ще умреш заедно с мен...

Тя само се усмихна и го хвана за ръката. В погледа и имаше нещо, което той неможеше да разбере. Нещо неземно. Вече нямаше значение. Тя му даде живот и спасение от миналото, а той щеше да и даде смърт. В крайна сметка Райън винаги нараняваше тези, които обичаше. И те винаги срещаха края си преди него... И сега щеше да е така. Както всяка вечер с нея.

Райън извади пистолета си. Първо простреля нея. В смъртта си тя отново не издаде нито един звук. Накрая Райън така и не разбра името й. Той опря пистолета в следпоочието си и въздъхна. Май това беше края. Изстрел. Последното нещо, което видя преди да дръпне спусъка, беше не окървавеното й тяло в тревата, а две прекрасни зелени очи, които го гледаха с насмешка.

Мимолетна болка...

Мрак...

Тишина...

~ Untitled ~

~~~ Untitled ~~~

"Никога няма да простя. Нито на теб, нито да себе си..."

Анна се скиташе под дъжда, невиждайки къде отива, нечувайки виковете на хората около себе си, неусещайки нищо освен болката в душата си. Сякаш целият й осезаем свят се беше свил до една сълза, изпълнена със гняв, самота и унижение. Повече нямаше да плаче... За бога, колко пъти си го беше обещавала, колко пъти, след всяко разочарование, се бе заричала "Повече нито сълза, нито стон, нито нищо"... И какво? Отново беше сама сред тълпата хора, отново наранена и отново сълзите се стичаха неканени. Добре, че валеше... Тя обичаше дъжда - под него винаги можеше да се самозалъже, че не плаче, че хлиповете в душата и са само ехо от лошото време. Можеше да го нарече меланхолия и да си повярва, че е силна. Хората казваха, че от несподелената любов боляло най-много. А какво ли биха казали, ако целият им живот се преобърнеше за миг? Как ли биха нарекли малката човешка душица, чиито единствен копнеж беше миг щастие? Защото Анна, макар и да не помнеше кога, знаеше, че някога е била щастлива. Също така вярваше... надяваше се, че един ден ще си припомни, какво е било тогава.

"Никога няма да простя повече."

Тази мисъл се блъскаше в главата й, изгаряше я отвътре и я тормозеше безкрайно. Кой ли би поискал точно нейната прошка? Може би Той? Едва ли. Та Него не го интересуваше, по дяволите! Тя беше нищо и щеше да си остане нищо, за него. Но нека... Разбитото й сърце не плачеше за потъпканата любов. Самотата й неможеше да бъде прогонена от Неговата целувка. Не! Анна копнееше за свобода, изгарящото желание да счупи невидимите окови около нея, мечтаеше да полети. Искаше да се рее в небесата, да прегърне слънцето, да целуне луната... да бъде част от зората...

"Няма да ти простя... Няма!!!!"

Наистина нямаше. Той беше нейните окови, затвора, от когото неможеше да избяга. Усмивките й, обичта й, душата й... всичко предналежеше на Него. А тя какво получаваше в замяна? Нито й обръщаше внимание, нито я обичаше, нито дори я поглеждаше... И нея я болеше. Но никога повече! Никога! Щеше да полети.. Щеше да е свободна...

Отнесена в мисли, Анна не усети как е наближила морския бряг. Песента на вълните, разбиващи се в скалите, я пробуди. Момичето се огледа и осъзна, къде е. Беше сама, беше тъмно, беше студено, а нея я беше страх. Тъмното криеше толкова много тайни, която тя не искаше да научи. Когато беше малка, майка и винаги и разказваше за вампирите, които я дебнели в мрака. Анна вярваше във вампирите, страхуваше се от тях, но и бяха тайния и копнеж. Знаеше, че реално, те не съществуваха, че няма от какво да се плаши, докато скита из нощта... но ако погледнеше рационално на нещата, и Бог не съществуваше, а хората вярваха в него. Всъщност Бог нямаше. Ако имаше такъв, едва ли би създал човек като нея... Или тя бе най-голямата му грешка? Дори и най-великите бъркаха... Но нали в Библията пишеше, че Бог е безгрешен?

- Няма Бог, мила...

Анна замръзна на място. Не смееше да се обърне. Чии беше този глас? Тихи, едва доловими стъпки се приближаваха към нея. Започна да трепери, когато нечий дъх пробяга по врата й. Кожата й беше настръхнала, сърцето й биеше лудо... Дори бе забравила, да диша от ужас. Усети ледени ръце на раменете си, които я завъртяха мъчително бавно. Отвори очи, очаквайки най-лошото...

...И видя Него. Това беше Той! Той я беше докоснал, Той беше с нея в мрака...

- Какво правиш Ти тук? - гласът на Анна трепереше от напрежение. Наистина защо беше точно Той тук? Тя се загледа в ледените му очи... прекрасно сапфирено синьо и почувства, как дъхът и спира. Божичко, колко го обичаше!

- Пак ти казвам, мила. Бог няма.

Гласът му беше прекрасен... толкова мелодичен, толкова истински... би го слушала с часове, стига да можеше. Той я опияняваше... Сега бяха само Той и тя, забравени в мрака, изоставени от света... перфектния миг, всичко, което би желала на тоя свят. Нямаше вече болка...

- Истински си, нали?

Усети как сълзите отново се стичат... Колко беше глупава само! Да плаче точно пред него...

- По истински едва ли бих могъл да бъда... Все пак ти ме създаде.

Той целуна сълзите й и я хвана за ръката. Поведе я на някъде. Къде? Анна незнаеше, а и не искаше и да знае. Само едно в този перфектен момент я притесняваше - как така го е създала? Та Той беше там всеки ден... Когато излизаше сутрин от къщи Го виждаше, вървеше след Него на път към училище, седеше до Него в библиотеката... Той беше навсякъде около нея... Гледаше я понякога, дори й се усмихваше. Анна стисна по-силно ръката му. Да, наистина беше истински... дори и студена, ръката му беше реална... Той я погледна и може би, очите му се стоплиха за миг. Леда се превърна във ясно пролетно небе. И беше красиво.

"Дори и да Му простя някога, никога няма да простя на себе си..."

Тя беше слаба... Беше изоставила мечтите си... Беше се отдала на самоунищожение. Но.. Никога повече! Той бе с нея сега... и я прегръщаше. Анна се отпусна в ръцете му, за първи път чувствайки щастие.

- Винаги съм бил с теб, мила. Защо, дори и за миг си помисли, че си нищо за мен?

Момичето го погледна с усмивка и прокара пръсти през косата му.

- Защото никога не беше с мен, когато имах нужда. Винаги си стоеше отстрани и ме гледаше с онзи пресмехулен поглед...

- Ти никога не си имала истинска нужда от мен. През цялото това време, ти упорито вярваше, че ще се справиш и сама...

Продължиха да вървят ръка за ръка през мрака. Единствения шум бе грохота на вълните. Понякога тя го поглеждаше, понякога той нея. Не им трябваха думи - нали бяха заедно... Тяхна беше и вечността.

- Ако скоча, ще ме хванеш ли? - Думите се изнизаха неканени от устата й, но... какво пък? Въпроса беше истински.

- Когато скочиш, ще разбереш...

Анна се усмихна и се притисна до него. Може би щеше да я хване... Може би щеше да спре сълзите й, може би щеше да я целуне, докато умира... А може би не? Може би всичко това бе сън...

Тя се огледа. Бяха стигнали до фара и той я поведе нагоре по стълбите. Когато стигнаха до парапета, той я попита:

- Обичаш ли ме?

Нямаше нужда от думи. Анна го целуна.

- А ти обичаш ли ме?

Той не каза нищо, а само и помогна да се качат върху парапета. Отвъд нямаше нищо... безкрайна височина и разбиващото се море отдолу. Но той беше с нея... не я беше страх...

- Искам да съм с теб вечно.

- Сигурна ли си?

- Да...

Той я прегърна и зарови лице във врата й. Анна не разбра защо, до мига, в който зъбите му се забиха във плътта й и не усети как живота я напуска. Не изпищя. Миг преди съзнанието да я напусне той я бутна във бездната. Летеше. А отдолу беше морето. Гласът му пошепна в ухото й...

- Няма да те хвана... Ще скоча след теб.

Тя се усмихна и затвори очи. Обичаше го.

***

Беше тъмно. Анна се огледа и видя него над себе си. Носеха се във морето... "Значи наистина вампирите съществуват?" Хвана го за ръката и се остави да я отведе някъде... Нямаше значение къде. Където беше той, там бе и домът й.

Broken

Fanfiction ~

Anime: Weiss Kreuz

Genre : Drama , Char Death

Беше избягал от Ада. Беше се опитал да промени живота си. Беше опознал светлината и сега падението му беше много по-мъчително от предишната борба за глътка лъчи... Мракът го задушаваше , привличаше , превръщаше в напукано огледало. Спомняше си , колко дълго беше вървял, усещаше всяка прашна стъпка , която бе направил. Примамливата усмивка на топлината още живееше в спомените му и му напомняше за това , което бе изгубил , но и никога не бе притежавал.

Шулдих опъна крайчетата на устните си в подобие на усмивка и запуши уши. Не че това помагаше , но трябваше да прави нещо с ръцете си - нещо различно от въртенето на пистолета. Всеки писък в главата му , всяко стенание в съзнанието му , всеки шепот , който пронизваше цялото му съществувание го караше да посегне с неистовото желание да дръпне спусъка. Никога нямаше да го направи - прекалено го беше страх... Никога нямаше да отнеме живота си и да пристъпи в онзи ад , от който няма завръщане. Не можеше да бъде сигурен , че там гласовете нямаше да са по-силни , по-настоятелни , по-влудяващи. Знаеше , че пътят му е бил предначертан още от самото му раждане - дългият , каменист път към Ада... Осъзнаваше , че светлината никога не е била неговото предопределение и че нямаше шанс някога да я докосне , но какво от това ? Беше се борил , беше се опитал да промени съдбата си , беше драпал със зъби и нокти да достигне небето. И какво ? Накрая се озова една стъпка по-назад , от където бе тръгнал...

Вървеше... На къде ? И той самият не знаеше. Пътят беше еднопосочен , срелката обозначаваше Ада , а той бе прекалено слаб и уморен за да се съпротивлява на течението. Никой не може да победи съдбата в крайна сметка. Около себе си чуваше ръмженето на коли , кожата му попиваше тръпките на дишащия град , а очите му се взираха през лъскавите светлини. Колко ли беше часът ? Шулдих погледна скъпия часовник на ръката си и откри , че това не го интересува... Беше чужда мисъл - толкова ясна и отчетлива , колкото би била всяка негова. За това бе и започнал да убива - за да ги накара да млъкнат , за да се отдаде на моментата тишина , която цареше след всяка смърт. Колкото по-малко бяха , толкова по-свободен бе той...

Усмихна се. Тишината му бе отдавна загубената любовница и сега ... и сега се събраха за кратко. Погледна кръвавия труп до себе си и погали косите на мъжа почти с нежност. Надяваше се , че го разбира. Да нямаш причина , не беше извинение , а Шулдих имаше всяка причина на света - мълчанието. Колко желаеше да пусне завесите на съзнанието си и никога да не пропусне нищо през тях! Колко копнееше да не знае ден ли е , нощ ли е ... Как мечтаеше за нея - за тишината... Усети я да потръпва като листо , почувства феерията на крилете й. "Не си отивай още!" Сълза погали лицето на Шулдих и той наведе глава - беше си заминала , беше го оставила... Стотици мисли , хиляди стенания , милярди викове пометоха като вихрушка главата му и той замръзна. Гадеше му се.

Вятърът виеше - протяжен звук , неговият екскурзовод по пътя... Усещаше дъха на нощта , галещ кожата му и целуващ очите му. Криле! Хиляди криле шумоляха в главата му... Ах , колко бе отрязал , колко бе счупил и пак ... И пак те продължаваха да летят волно из безкрая на съзнанието му. Шулдих хвана едно въображаемо перо и се взря с него - безсънният му поглед се рееше по въздуха между пръстите му , но някъде там той виждаше цветове - стотици цветове се сменяха и перото бе истинско...

Капки мисли се стичаха по лицето му и той вдигна очи към небето - напукано огледало , гротескно отразяващо фигурата му. Крясъците на собствената му лудост кървяха...

Краят на пътя. Краката го предадоха и Шулдих се строполи на земята. Парче стъкло се вряза в коляното му , но имаше ли значение вече ? Мъгла се стелеше от широко разтворените порти и той потръпна. Телефонът му звънна. Единственото , което го накара да отговори на обаждането , бе учудването , че работи толкова близо до Ада.

- Да , добре съм , Брад.

- Казах ти , че съм добре , нали ?

- Не ме интересува , какво си видял!

Затвори телефона и го захвърли с всичка сила. Бе толкова близо до края , че дори и Брад не можеше да му помогне... Протегна ръка. Небесата се строполиха върху него , а земята се впи в кожата му. Облаци , увили се около врата му , го задушаваха. Въздухът имаше вкус на желязо и кръв... Или може би само кръв ? Писъци , писъци навсякъде и бездна... Мрак , ухаещ на лимон и сладък като мед... Деликатна мелодия започваща и завършваща в нищото. И светлина ... Много светлина - лъскава , ярка , болезнена...

Тишината го прегърна. Ласките й бяха нежни , почти нереални , но тя бе там. Усмихна му се и той я целуна. Беше прекалено тъмно да я види , но той я усещаше - студена , прозрачна и истинска. Шулдих се потопи във фееричната и сладост, а сърцето му спя лудия си бяг... "Може би все пак в Ада не е чак толкова зле" бе първата мисъл , която бе негова - плаха , самичка , трепереща , но негова...

~~~

Брад Крауфорд поклати глава. Видението за смъртта на Шулдих го бе поразило в последния момент , но сега , когато виждаше трупа му , осъзна пълната му сила. Германецът лежеше , подпрян на стената на една задънена уличка и на лицето му бе изписан пълен покой. "Всичко беше в главата му" , помисли си Брад и се обърна , за да не види светът сълзата , която се спусна в памет на човека , който беше толкова прекършен , а той така и не бе разбрал...