А ние...

Небето се свива под отенъците на сивотата, които никой до сега не беше нарисувал. Жилки огън проблясват, разцепват нощта, сякаш слънцето бе положило погледа си над земята. Вятърът стене, контрастира на тишината, която бе обгърнала свят, в неговата цялост - тишината, прииждаща в помеждутъците от гърма. А ние, облени от трепет, страхуващи се от своята смъртност, стоим по-средата на този водовъртеж и се молим за утрото. Паднали на колене, обвити от дъжда, който още не съществува, шептим в несвързаност и отчаяние, в неспособност да приемем неизбежността.
Нека се молим!
Но на кой? Има ли бог, който да задържи тази стихия, имащ способността да ни спаси, като знае, че тази буря не е пред очите ни, а там където и той не може да проникне? Че стоим, пропаднали в себе си, плачещи за избавление от урагана, пронизващ сърцата ни? Ще ни спаси ли?
А небето се пъстри със злато, с пукот, със сълзи и ние знаем, че утре ще се срине в ямата на сюрреализма, защото ние, само ние, треперим от страх и ненаситност пред него.


~~~~~ В това чудо няма прилагателни^^

За добрите и лошите страни на дишането

- Хър - хър.
"Топло... Не мога да дишам..."
- Хър - хър.
Повърхността се нагорещяваше. Вентилаторчетата прегряваха в опита си да изтласкат въздух, но уви, той се връщаше обратно - все по-горещ и все по-използван.
- Хър - хър.
"Ставай от леглото, ма! Задушаваш ме!"
Бореше се с възглавниците.
- Хър - хър.
Тя продължи да се излежава. Дори не осъзнаваше какво му причинява. Ядеше върху него, удряше го, а миналата седмица даже го трясна с все сила. Още усещаше болка по леко начупените си краища. Беше зла.
"Помощ..."
- Хър - хър.
Започна да му причернява. Въздухопроводът му бе запушен с ужасната розова възглавница. Чувстваше се, все едно е болен от ужасен, искрящ, цветен синузит. Дори би се гърчил, ако не беше обездвижен от блъскащите й с все сила ръце. Ставаше му все по-горещо, не можеше да мисли, а светът замря в безжизнените му очи.
Едно последно, геройско "хъъъър" и той се срути. Припадна, за миг се пренесе във вечните ловни полета. Тая наистина беше зла.

- Мамооооо, мамооооо! - пищеше полуразревано момиче. - Лаптопът ми умря.

Късно вечерта, когато всички (и особено ТЯ) си бяха легнали, той примигна. Отвори документ и започна да си диктува:
"За добрите и лошите страни на дишането."

****

Душенето идва след затръшването. Още след като науча следващата тема :Р

За изгрева и затръшването

Слънцето изгря над градинката и обагри върховете на дърветата в червено. Готин нюанс, а? Авторката на това излияние щеше да се почувства много по-добре, ако задачата й не включваше клишета. Задъвка молива си и се загледа тъжно в изгрева. Защо изобщо трябваше да стане рано? Защо изобщо гризеше молив при положение, че си изтъркваше клавиатурата под косите лъчи на изгряващото слънце? Тракаше сънливо, загледана в красивите огнени нюанси, които се разпръскваха по небето и бяха о, толкова романтични и ежедневни. Тъжно, нали? Прозина се, затвори лаптопа с трясък и реши да се прибере и да спи, докато денят започваше за всичко друго около нея. Преди да се унесе в сънища за прекрасния изгрев, който току що бе видяла, щеше да постне описанието му в някакъв форум, с надеждата, че някой оптимист ще я нарече идиот. Думичката "идиот" определено се вписваше в изяществото на ранното утро. Обърна се. Лъчите превърнаха гърба й в трептящо оранжево, докато вървеше към дома си. О, да... изгревът определено беше красив и клиширан.

*******

Това е първата кратка част от несвързаните приключения на лаптопа. Тъй като е само пролог действието не е особено насочено към него, но... beware his wrath!

Безсънни

Мислеха , че любовта е най-прекрасното нещо , което им се беше случвало. Мислеха го в началото. Когато започнаха трудностите , когато откриха , че любовта им ги е отритнала от Рая , продължиха да го мислят. Не спряха дори и когато вече не можеха да са заедно. Не можеха и да бъдат.
Беше паднал заради една жена. Наистина , може би беше най-изящното и перфектно създание , което Господ някога бе сътворил , но си оставаше жена. Не беше Ева , както и той не беше Адам. Ева се появи по-късно , години след като Тя отхвърли първия човек. Каза му , че мирише – той бе създаден от кал , а тя от огън. Така и не разбра защо трябва да му се подчинява. Адам не можеше да я обуздае и накрая я пусна. Поиска си Ева и Бог , готов да даде всичко на най-успешното си творение , му я даде. Ева бе създадена за да се подчинява и да служи на Адам и той беше доволен. А първата , истинската жена , бе наказана. Проклета да броди и да пада все по-ниско.
Тогава я видя – горда , прекрасна , все едно бе изкована от скала , а не от огън. Тя му каза , че се казва Лилит и това е името , което сама е създала за себе си. Това го заплени. Сърцето му за първи път потъмня и се изпълни със съмнение. Разбра , че е влюбен. Той , най-гордия от всички ангели , най-могъщия , се бе покорил на жената. Душата му потрепваше при всеки неин дъх.
Започна да воюва срещу Бог – срещу този , който бе прокълнал любимата му. Естествено всичко не се свеждаше само до жената , но той искаше да мисли така. Беше угодно на съвестта му , когато още я имаше. Колко много неща още изгуби освен нея... Искаше трон по-висок от божия. Искаше да му покаже , че това , което той е сътворил , може да се обърне , по-могъщо, срещу него. Копнееше да завладее целия свят и да го подчини в краката си. Още го искаше , но вече е късно. Преди беше възможно , но не успя. Провали се. Падна , изритан от върха , за да се строполи в бездната. Не болеше. Лилит беше с него и го нарече „летене надолу”. Обеща му да е винаги с него , докато той има нужда от нея. Създадоха свое царство, а техните деца им бяха подчинени. Той непрестанно водеше своята битка с Рая и никой не можеше да надделее. Тогава Лилит , прекрасната Лилит , предложи да измамят Ева. Войната му трябваше да стане по-лека , когато хората са сами на земята – щяха да ги подчинят на волята си и да се изсмеят в божието лице. Планът проработи, победата беше толкова близко и изведнъж , сякаш от нищото и без причина, Лилит изчезна и го остави сам. Думите й още звучаха като ехо в ушите му:
- Не можем да се издигнем. Всичко е една лъжа.
Така и не разбра защо тя си отиде. Бяха векове заедно , а за един миг , тя изчезна и никога не се върна. Търсеше я , издигаше се със зорницата , за да обходи небето и да я вика. Но тя така и не се върна. Хората се размножиха , запълниха всяко кътче на земята и вече и бог и той бяха безпомощни пред тях. Всичко зависеше от малките , жалки смъртни. Каква ирония.
Минаха хилядолетия и всичко вече сякаш загуби своя смисъл. Вече не му беше забавно да си играе с душите им , изпразнени от всякаква вяра. Управляваше своя Ад , но не му доставяше наслада. Започна да броди сред хората , уповаван от слабата надежда , че може да я срещне. Беше какво ли не – мина от могъщ крал до беден просяк. Или беше обратното? Беден крал и могъщ просяк... Тогава хората още се преструваха , че имат някаква вяра. Беше цар Ирод , а след години стана мъченик за христовата вяра. Той създаде инквизицията някога , пося в сърцето и атеизъм , забулен във фанатично християнство. Хората , отвратени от нея , спряха да вярват в бог и той го почувства като малка победа. Но не беше сладка , а ужасно самотна и горчива. Годините продължиха да текат и се озова пред механичния свят , в който нямаше място. Хората вече вярваха само в себе си и в това , което сами могат да направят. Донякъде се почувства горд , че божието творение се оказа по-силно и могъщо от самия си създадел. Но смисълът се беше загубил отдавна и безсънието , което бе обзело съществуването му, бе изпълнено с безкрайно бродене и лъжи. Вече се чудеше дали падението няма и втора , по силна фаза , когато я намери. Или тя го намери? Видя я в образа на обикновенна , леко застаряваща жена. Лицето бе различно , косата къса и черна , фигурата не-толкова изящна , но очите ... не можеше да забрави тези очи... Усмихна му се тъжно и го поведе към дома си. Живееше в обикновен двустаен апартамент , човешки до всеки малък фрагмент – дори си имаше и котка. Разговорът , който проведоха , бе толкова измислен , нереален и истински , че едва ли някога щеше да избледнее:
- Имаше ли смисъл ? – тъжно му се усмихна.
- Никога не е имало , нали? Защо си отиде?
- Исках да стана човек. Наистина се опитах. Облаците бяха прекалено тъмни , небето ужасно червено , а ти – толкова обсебен от себе си. Исках да умра.
- Още си жива. – понечи да я докосне , но се спря , несигурен дали няма да развали магията. Лилит изглеждаше толкова чуплива , сякаш направена от стъкло.
- Бях прокълната да бродя. Мислех си , че ще мога отново да дишам , че има много повече от това , което може да се види.
- Успя ли да заспиш?
- Никога. Както и никога не успях да умра. Скитах се из земята и се опитвах да намеря смисъла.
- Любовта ни беше красива...
- Хората са слепи пред красотата , мили...
- Ние не сме хора и никога не сме били.
- Аз бях – затвори очи и се отпусна. Красотата й отново бе започнала да си личи през напукания човешки вид. – Видя ме и се влюби , зърна властта и я пожела , опозна войната и никога не понечи да я прекратиш. И бог беше същия. Не осъзнахте , че сте намерили красота и сте слепи пред нея , неспособни да преборите копнежа. Вие сте хора.
- Ние сме безсмъртни.
- Не , ние просто не можем да умрем. Това е разликата между нас и хората.
Мълчаха дълго време и се гледаха. Очите й бяха толкова тъмни , обзети от неизмерима тъга. А смъртните ги мислеха за лошите. Беше осъзнал , че добро и зло няма , съществува само стъклото , през което ще ги погледнеш.
- Всичко е отенъци на сивото – сякаш му четеше мислите.
- Вече го знам.
- А какво още си научил?
- Че никога няма да се уморя да гледам. Не мога да затворя очите си.
- Просто те е страх от тъмното.
- Светлината е просто отръжение на мрака.
Стана и го прегърна. Отново приличаше на себе си и той отново се влюби. Прекараха нощта заедно , неспособни да преодолеят вековете на раздяла. Още се обичаха , да , но любовта не беше свещена , както някога мислеха. Някога падна заради нея и бе готов да го направи пак , ако имаше на къде още. Но може би бездната между тях бе прекалено дълбока , за да се преодолее.
На сутринта тя отиде на работа , а той остана да я чака. Лилит така и не се върна. Щеше да я търси и пак да я намери. Колкото и векове да му отнемеше – имаха цялото време на света. Нямаше смисъл , но човешката упоритост никога не се е водила от закони. Нямаше и една причина , защото дори любовта не е такава. Само знаеше , че когато е с нея , можеше да затвори очи и му стигаше. Знаеше , че скоро ще я намери и ще прекрачат заедно онези порти , които някога се затръшнаха зад тях. Щяха отново да са свободни и може би дори щяха да заспят. Отровата на вековете щеше да изчезне и нищо , дори и лъжите , нямаше да се повтори. Дори и тя знаеше , че са изгубени един без друг , защото човек сам не може да бъде човек.
Луцифер продължи да пада...

- Да полетим!

- Да полетим! Да полетим!
Вратата се затръшна.
- Да докоснем звездите!
Прозорците хлопнаха.
И се отвори земята...

- Да полетим!
Какво е полет ? Момичето сведе глава. Не искаше да чувства. Светът я бе отритнал и болеше. Можеше да мрази. Какво ли разбираха всички те изобщо? Усмихна се. Щеше да разпери крилата си някой ден , да полети до звездите. Щеше да докосне безкрая и да се слее със вятъра. Дали ? Още болеше. Винаги , винаги , когато светът разцъфтяваше и се обгръщаше с прелест , нещо се откъсваше от нея. Ако можеше да полети , щеше да е различно. Качваше стълбите и си мислеше за всчико , което бе загубила и за това , което нямаше да намери. И как болеше! Удавените надежди , сританите мечти , лъчите светлина през процепа на вратата , миг преди тя да бъде затръшната. И запалката останала без газ. Една метафора ? Или просто разширено сравнение на живота й. Качваше стъпалата бавно , почти се влачеше.

- Да полетим!
Шепнеше гласът.
- Да отворим прозореца!
Гласът никога не млъкваше.

- Да полетим!
Стигна до покрива. Сръпалата и бяха набити с прах и мръсотия , но небето щеше да ги изчисти. Луната се усмихваше. Можеше ли полетът да я изпълни с адреналин , за да забрави болката. Имаше ли достатъчно барут в небето , за да си направи кибритче. Гласът повтаряше и повратяше едни и същи думи , думите , които бе чула , тези , които искаше , но нямаше и тези ... тези , които боляха най-много.

- Да полетим!
Скочи.
Миг свобода.

Кратко диалогче , сътворено за една домашна (:

- Не е ли красиво ? - попита тя...
- Ако намираш за красиво нещо , което скоро ще изтлее...
Прегърнаха се.
- Какво обичаш най-много в мен?
- Вселената.
- Аз съм вселената за теб ?
- Не , ти си част от вселената.
- Защо ?
- Защото вселената не тлее.
Целуна я и тя забрави всичко.


Дано на Джул и свърши работа (=

Просто един диалог...

- Защо огън ? Нали произлизаме от земята , нали Бог ни е създал от кал ?
- Ние сме свободни... Как би си представила , ако носихме оковите на пръстта?

- Да, но огънят е толкова ... безформен.. безграничен..
- А какво трябваше да сме? Симетрични до болка , еднакви , безцветни?

- И все пак... Защо точно огън? Никога , ама никога го няма навсякъде около теб.
- Не би ли се задушила , ако се виждаше навсякъде около себе си?

- А защо не вода ? Тя е също толкова свободна , циркулира в телата ни , в цялата природа.
- Виждала ли си слънцето? Водата се изпарява постоянно , но то никога не спира да гори.

- Водата е многолика , докато огънят просто ...грее.
- Ти били се гордяла , ако беше изплетена от лицемерие и родена с маска вместо лице?

- Но тя е толкова многоцветна! Защо ни е само червено , докато можем да бъдем зелени , сини , сиви , прозрачни , бистри ?
- Кръвта е червена.

- А защо не въздух? И той е свободен - волен , прозрачен , обгръщащ всичко.
- Без субстанция , без обвивка , празен в своята обемност.

- Огънят боли!
- А не е ли най-голямото проклятие най-голямата милостиня , която можеш да получиш?

-Хм...
- Огънят е страст.

Той запали цигара и погледна замисленото й лице. Кибритената клечка проблясна в тъмнината и за миг тя се вгледа - отражението преобрази очите й. Усмихна се.